В този момент шишкото се смръщи.
— Не разбирам английски.
— Напротив, господин Керонда, разбирате ме много добре. – Проктър отвори чантата за извънредни случаи и извади пачка банкноти.
— Затворено е – каза Керонда, рязко преминавайки на чист английски.
— Да поговорим там. – Проктър посочи една малка, слабо осветена барака в средата на парцела, която, изглежда, играеше ролята на офис.
— Затво… – опита се да каже мъжът, но Проктър го блъсна, откъсвайки ръката му от мрежата и го запрати, залитайки, обратно по посока на офиса.
Вътре в помещението Проктър внимателно, но решително насочи Керонда към стола зад очуканото му бюро, след което се настани срещу него.
— Ще го кажа само веднъж – започна той, – никакви игрички, защото нямам нито време, нито търпение. Нужна ми е информация. Дайте ми я и ще бъдете възнаграден.
Мъжът отново оправи косата си, бръсна някакви песъчинки от челото.
— Аз нищо не знам.
— Имали сте клиент – каза Проктър. – Преди около час и половина.
Мъжът поклати глава.
— Никой не е идвал – отговори той.
Проктър си пое дълбоко дъх.
— Питам ви учтиво. Следващия път ще бъда груб.
— От часове сме затворили – отговори мъжът. – Единствената причина да съм тук толкова късно, е, че оправях документацията…
Бурята от чувства, която бавно се надигаше у Проктър – безсилие пред абсурдния танц, в който го беше въвлякъл Диоген; упреците, които си отправяше, че не бе успял да осигури благополучието на Констънс; зашеметяващата скръб заради смъртта й – всичко това се сля в имплозия от нажежена до червено ярост. Макар външно да изглеждаше напълно спокоен, животинската бързина, с която посегна към големия нож за отваряне на писма на бюрото, говореше друго. Грабна го и прониза лявата длан на мъжа, строшавайки трапецовидната кост и забивайки острието на сантиметър дълбоко в издраскания плот.
Мъжът забели очи и раззина уста, за да извика, но Проктър грабна напоен с масло парцал от пода и я запуши. След това стисна със силната си ръка челюстите му, заглушавайки надигащия се писък.
Онзи се загърчи, стенейки през парцала. Покрай краищата на ножа за писма започна да избива кръв и да се стича между пръстите върху бюрото. Повече от минута Проктър задържаше мъжа на място, преди да заговори отново.
— Когато извадя парцала от устата ти – обяви той, – ще отговаряш на въпросите. Ако лъжеш, ще реагирам съответно.
Керонда кимна и Проктър извади подгизналия от слюнка парцал.
— Бог ми е свидетел – започна мъжът, – че не съм виждал никого…
Проктър грабна ръждиво шило от близката маса с инструменти, хвана свободния лакът на мъжа, изви ръката му напред, стовари дясната ръка върху плота и заби шилото в дланта, приковавайки я за дървото.
Мъжът зарева от болки на африканс.
— Пусни ме да изляза! Полиция!
— Няма кой да те чуе – каза Проктър. С къс, рязък ритник изби стола изпод собственика. Както беше закован за плота, мъжът падна от стола, коленете му се стовариха на пода. Ръцете му останаха опънати пред него, дланите заковани за плота от ножа за писма и шилото. Той отново нададе приглушен писък.
От чантата си Проктър извади оксидиран нож с назъбено острие, какъвто използват спецчастите. С две бързи движения на острието сряза колана на мъжа и дюкяна. След това от масата с инструментите взе чифт клещи за водни съединения.
— Последна възможност – каза той и размаха клещите. – На ред са топките ти.
— Не! – изпищя мъжът, когато се протегна към него с клещите. – Да! – Керонда беше на път да се разплаче.
— Кой идва тази вечер?
Той фъфлеше, пръскаше слюнки, едва успяваше да оформи думи.
— Един мъж. И една… жена.
— Опиши ми ги.
— Мъжът беше висок, с брада и имаше очи… с различен цвят.
— А жената?
— Млада, русокоса. – Собственикът зяпна за въздух. – Моля, ужасно боли.
— Руса, а не чернокоса?
— Не, не. Ооох! – Сега върху плота на бюрото имаше локва кръв.
— Сами ли бяха?
— Да. Само двамата. И… техният товар.
— Какъв товар?
— Един… – мъжът отново зяпна за въздух – ковчег.
— Ковчег?
Керонда отчаяно закима.
— Голям ковчег с охлаждане.
Ковчег с охлаждане?
— Какво искаха?
— Наеха „Роувър“. „Ленд Роувър“.