Когато следобедът премина във вечер, а вечерта в нощ, къщата остана напълно тиха, в бдителен отдих. По мраморния под на балната зала не кънтяха стъпки, пръсти не докосваха клавишите на фламандския виржинал[9]. Фактически не можеше да бъде открито никакво движение най-малкото над подземните помещения.
Зад две еднакви лавици в библиотеката имаше частен асансьор, който водеше в мазето. Там цял лабиринт от коридори, пропити с миризма на изветряло и прах, минаваше край множество каменни помещения. По всичко личеше, че едно от тях някога е било операционна зала, неизползвана известно време. Коридорите свършваха в малко пространство със сводест таван. На една от стените беше гравиран гербът на фамилия Пендъргаст: око без клепач над две луни, едната пълна, другата полумесец. Под тях лежеше лъв с вдигната глава и девиза на Пендъргаст: Lucrum sanguinem – „За да се сдобиеш с чест, кръв“. Ако човек завъртеше както трябва герба, каменната стена се завърташе и откриваше виеща се стълба, изсечена в скалата, която се спускаше надолу в още мрак към мазе под мазето с почти невъзможни за възприемане размери. Централна тухлена пътека водеше по пръстения под, под римски арки и покрай безброй помещения: погребални камери, складове с колекции от всевъзможни неща. Редици химикали в антикварни стъклени бутилки; редки минерали; малки и големи насекоми с шарени кореми и изсушени мустаци; картини от стари майстори и средновековни гоблени; илюминирани ръкописи и инкунабули; военни униформи и оръжия и голяма колекция от инструменти за мъчения. Това сякаш безкрайно и неподлежащо на каталогизиране находище беше колекцията от редки предмети, натрупани с годините и с големи разходи от Антоан Пендъргаст, прачичото, по-известен със своя псевдоним – Енох Ленг.
На половината път надолу по този централен коридор от едната страна имаше изолирана стая, която повече приличаше на алков. В нея се съхраняваше безценната колекция от японско изкуство Укийо[10]: гравюри върху дърво на морски пейзажи, връх Фуджи, обгърнат от облаци, куртизанки, които свирят на кото[11]. Задната стена на алкова беше покрита с рисунка на оризова хартия, изобразяваща моста „Оказаки“ на Хирошиге[12] от прочутата му поредица „53 спирки по пътя „Токайдо“. Зад картината имаше стена, която беше част от основите на сградата.
Почти невидим ограничител в камъка действаше както герба на горния етаж: завъртян колкото е нужно, освобождаваше пружина, която тласкаше част от стената назад подобно на малка врата. Тя водеше по тесен коридор към кръгла стая, слабо осветена от свещи. От нея се влизаше в три помещения, образуващи формата на трилистна детелина. Едното представляваше малка библиотека, в която имаше писалище, заобиколено от стари дъбови лавици, пълни с томове с кожени подвързии. Другото беше посветено на размишленията и медитацията. В него имаше само един стол, поставен пред произведение на изкуството. Третото започваше от далечния край на кръглото помещение и беше спалня с баня. Цялото представляваше малък апартамент дълбоко под земята, обзаведен оскъдно, но въпреки това изискано.
Спалнята приличаше на другите две помещения: скромна, но въпреки това елегантна в своя аскетизъм. На голямото легло имаше атлазена завивка с подхождащи й алени възглавници. На нощното шкафче стояха кана и леген за миене от двора на краля слънце Луи XIV, а на другото – свещник с тънка, заострена свещица, поставен в шефилдска купа.
Апартаментът беше толкова тих, колкото къщата над него, като се изключи лекото, почти недоловимо дишане на човек, който лежеше под атлазената завивка.
Този човек беше Констънс Грийн.
Изведнъж тя се събуди. По принцип имаше лек сън и веднага се събуди напълно. Запали електрическия лампион, духна да изгаси свещта и си погледна часовника. Осем и пет. Странно колко различно се усещаше времето тук, долу, под ритъма на града над главата й. Ако не внимаваше, дните щяха да започнат да се сливат един в друг толкова бързо, че щеше да им изгуби броя.
Завъртя се, спусна крака от леглото, ставайки, се протегна за копринения халат, който висеше на близката закачалка, и се загърна стегнато в него. След това застана неподвижно на място, размишлявайки – напълно в традицията на монасите от тибетския манастир Гсалриг Чонг, където я бяха обучавали – за своето състояние и съзнание след събуждането.