Най-вече осъзнаваше една голяма празнина. Празнина, която знаеше, че никога няма, нито може да бъде запълнена. Алойшъс Пендъргаст си беше отишъл. Най-накрая бе приела този факт. Решението й да се оттегли в тези подземни помещения и поне засега да напусне света на живите беше нейният начин да приеме неговата смърт. Във време на стрес, на голяма скръб или опасност винаги се беше оттегляла в тези тихи подземни пространства, познати на много малко други хора. По своя сдържан, но въпреки това внимателен начин Пендъргаст я беше излекувал от този навик. Беше я научил колко е красив светът извън замъка на „Ривърсайд Драйв“. Научи я да търпи компанията на другите хора. Но Пендъргаст вече го нямаше. Когато осъзна това, Констънс се изправи пред двата единствено възможни за нея начина на действие: да се оттегли под земята или да използва шишенцето с цианкалиеви хапчета, които пазеше като осигуровка срещу света. Тя избра първия. Не защото се страхуваше от смъртта – напротив, а защото знаеше, че Алойшъс щеше да е безвъзвратно разочарован, ако тя посегне на живота си.
Мина от спалнята в малката лична библиотека. Комплект чинии от снощната вечеря – първата, откакто се беше оттеглила в мазето под мазето преди няколко дена – стоеше в ъгъла на писалището. Изглежда госпожа Траск току-що се беше прибрала от престоя при сестра си в болницата, защото в асансьора имаше оставена вечеря. Преди гозбите на госпожа Траск винаги бяха пресни и прости. Но вечерята, която беше оставила в асансьора за Констънс, съвсем не беше такава: телешко филе, пълнено с пачи крак, върху канапе от печени бели аспержи и сос от трюфели. За десерт имаше много ароматно парче черешов пай. Макар госпожа Траск да беше отличен готвач, когато положението го изискваше, Констънс остана много изненадана от богатата вечеря. Тя не съответстваше на причината да се оттегли за усамотен живот под земята – болезнен, уединен… и аскетичен. Госпожа Траск трябваше да разбере това. Такава изискана вечеря, която граничеше с упадъчното, не беше подходяща. Но може би това беше начинът на икономката да обяви своето завръщане. Случилото се смути Констънс, но въпреки всичко тя се наслади на храната.
Събра чиниите, взе фенерчето и излезе от апартамента си в тесния коридор, след това през тайната врата в мазето под мазето.
Крачеше грациозно и уверено през поредицата от помещения, защото познаваше всеки милиметър от сбирките и затова имаше нужда от много малко светлина.
Пред последната група помещения забави крачки, докато не стигна до стълбището, което се виеше нагоре до другия етаж. Когато стигна в горния край на стълбите, закрачи по сумрачните коридори към вътрешния асансьор. Щеше да го отвори, да остави чиниите от снощната вечеря и да отнесе в стаята си храната, която госпожа Траск е оставила там за нея.
Дръпна месинговата решетка, отвори вратата, остави вчерашните чинии вътре и се извърна към прясната вечеря, подредена на сребърен поднос върху блестящо бяла салфетка в елегантни сребърни съдове. Предястието беше скрито под сребърен капак за чинии. Това не беше изненадващо: така госпожа Траск искаше да запази храната топла. Изненадата беше бутилката вино, която стоеше до него заедно с елегантна кристална винена чаша.
Докато Констънс оглеждаше бутилката – беше от Пояк – „Шато Ланш Баж“ от 2006, се сети за последния път, когато беше пила вино: в стаята на Пендъргаст в странноприемницата „Капитан Хъл“, когато бяха в Ексмут. Споменът я накара силно да се изчерви. Нима госпожа Траск беше научила някак за това ужасно и неловко събитие?
Не, това беше невъзможно. Въпреки това след снощната епикурейска вечеря това скъпо вино сега беше учудващо. Не беше характерно за госпожа Траск да избира вино от голямата винена изба на Пендъргаст, а да поднесе вечерята, придружена от бутилка минерална вода или кана с шипков чай. Да не би това да беше начинът на икономката да я примами обратно горе?
Констънс не беше готова за това – или поне засега. Нямаше нищо против госпожа Траск да показва своята загриженост, но това беше прекалено и ако продължава така, щеше да се наложи да й напише бележка.
Вдигна сребърния поднос и пое обратно по стълбището и през тихите помещения до своя апартамент.
Влезе в малката си библиотека, остави подноса и бутилката с чашата настрана, вдигна капака от чинията и се вторачи в нея. Вечерята беше по-проста от снощната, но не по-малко екстравагантна: гъши дроб, запържено на тиган заешко с бели трюфели, подредени върху мазния дроб на тънки, ароматни късчета, в пиперен сос. Блюдото беше украсено с два малки моркова със зеленината им, поръсени с пресен магданоз – смешни кулинарни заврънкулки, много далеч от сериозните зеленчукови гарнитури на госпожа Траск.