Тя стана и мина от спалнята в малката си библиотека. Реши, че трябва да сложи край на този късен следобеден сън. Въобще не беше в нейния стил и не искаше да се превърне в навик. Подобно поведение – прекомерно или необичайно спане – беше, поне така подозираше, проявление на нейната скръб.
Въпреки всичко онова, което чувстваше в момента, не беше скръб или поне не точно. Не можеше да каже точно каква смесица от чувства я изпълва, освен че са сложни и противоречиви.
Беше възнамерявала да прекара сутринта, като пише в дневника си. Вместо това се зае да превежда и преписва някои от Катуловите стихотворения. После по някаква причина, която така и не можа да разбере, няколко стихотворения от сборника на Маларме „Поезия“[14]. Стилът на Маларме беше прословуто труден за сполучливо превеждане на английски и накрая, след като се умори, тя се обърна към музиката.
Откакто бе „отишла под земята“ – както го наричаше в съзнанието си – слушаше струнните квартети на Шостакович и особено третия. Финалната част й напомняше за Мадлин Ашър от разказа на По[15] с нейния каталептичен пристъп на жив мъртвец[16]. В известен смисъл Констънс също като Мадлин се чувстваше жива погребана, защото живееше в самоналожено изгнаничество под манхатънските улици. Неспокойните, тревожни дисонанси подхождаха на нейното настроение. Скръбта в тях отразяваше нейната собствена.
Обаче днес следобед взе Брамс вместо Шостакович: по-точно неговите трио за пиано. Те също бяха сложни и философски, но и пищни, красиви и без тази дълбока тъга на Шостакович.
Докато слушаше, я обзе странна сънливост и тя отиде в спалнята с намерението да сложи глава на възглавницата само за десетина минути. Вместо това бяха минали три часа: беше осем вечерта и госпожа Траск вече щеше да е оставила храната й за деня във вътрешния асансьор. През деня, вместо да реши да упрекне госпожа Траск за луксозните блюда напоследък, Констънс откри, че се чуди какво ли ще има на тазвечерния поднос.
Събра съдовете от снощната вечеря, взе фенерчето и полупразната бутилка вино и тръгна по коридора към тайния вход за апартамента си. Натисна отключващия лост, скритата каменна врата се завъртя и откри входа към помещението, пълно с японски гравюри върху дърво. И замръзна в шок.
На пода, точно пред нейната скрита входна врата, стоеше ваза от гравирано стъкло с едно-единствено цвете в нея.
Ръцете на Констънс се разтвориха и изпуснаха сребърния поднос с чиниите и бутилката вино да се стоварят с трясък на пода. Но това не беше движение, предизвикано от изненадата, а от желанието й да освободи ръцете си, за да извади италианската кама, която винаги носеше със себе си. Натисна бутона, за да изскочи острието, и започна да мести лъча на фенерчето от ляво надясно с насочена кама, докато оглеждаше наоколо.
Беше пусто. Констънс остана там и шокът отстъпи на поток от тревожни предположения. Някой е бил тук – някой беше проникнал в нейната светая светих.
Кой беше виновен за това нахлуване? Кой знаеше достатъчно, за да може да влезе в това най-лично, скрито и недостъпно от всички места на света… и какво значение би могло да се припише на цветето?
Тя се замисли дали да не хукне нагоре по стълбите колкото може по-бързо и да остави зад гърба си това тъмно мазе под мазето с неговите безкрайни мрачни помещения, гротескни сбирки и безброй скривалища. Да се втурне обратно към библиотеката и огъня, към госпожа Траск и Проктър и света на живите. Но този импулс бързо изчезна. През живота си Констънс никога не беше бягала от нещо. Освен това усещаше, че не е в непосредствена опасност: книгата с поеми, перото, цветето не бяха дело на злодей. Ако някой искаше смъртта й, лесно можеше да я убие, докато спи. Да отрови храната й или да я промуши, докато прекосява коридорите на път за асансьора.
Мислите й се върнаха на перото, което отбелязваше любовното стихотворение, скорошната бележка в полето на страницата на непознатата книга. Не, това не беше плод на въображението й: очевидно някой вече беше проникнал в нейния таен апартамент. Книгата, перото, цветето – тълкуваше ги като съобщение. Без съмнение ексцентрично, но съобщение, което, макар да не разбираше, нямаше защо да приема като заплаха.
Констънс остана неподвижна в продължение на десетина минути. Шокът избледня, последва го изпитаният страх. Трябваше да мине много повече време обаче, за да я обземе неприятното усещане, че нейното усамотение е безвъзвратно нарушено.
Най-накрая, оставяйки счупената чиния и бутилката вино на пода, след като си осигури резервно фенерче, тя излезе от стаята с японските гравюри и започна щателно претърсване на мазето под мазето. Колекция след колекция, помещение по помещение. Претърсваше в пълно мълчание, непрекъснато нащрек и за най-слабия звук или проблясък на светлинка.
16
Каталепсията е заболяване, характеризиращо се с намалена чувствителност към вътрешни и външни дразнители и тялото запазва позата си. Оттам „жив мъртвец“. – Б.пр.