Тази нощ, когато най-накрая си легна, се погрижи да дръпне резето на каменната врата, която водеше в стаята с японските гравюри. Прояви предпазливост и сложи резето и на вратата към своята спалня, остави и камата „Маниаго“ подръка. Преди да свърши всичко това обаче, внесе красивата орхидея и нейната също толкова красива ваза в апартамента и ги сложи в края на бюрото си.
14.
Констънс вдигна глава от списанието.
Какво привлече така неочаквано нейното внимание? Вслуша се, но мазето под мазето беше тихо като гроб. Може би полъх на вятъра? Не, това беше невъзможно – тук в това древно пространство дълбоко под улиците на Манхатън не подухваше ветрец.
Тя въздъхна. Нямаше нищо, но изведнъж се почувства неспокойна и разсеяна. Погледна часовника си: два и десет през нощта. Очите й останаха впити с тъга в часовника. Беше женски „Ролекс“ с юбилейна гривна от платина. Пендъргаст й го беше подарил миналата Коледа. Подхождаше на часовника, който носеше самият той.
Тя рязко затвори списанието. Невъзможно беше да избяга от спомена за Алойшъс: всичко й напомняше за него.
Събудила се беше преди половин час. Наскоро и съвсем нехарактерно за нея, сънят й се бе нарушил: будеше се посред нощ и не можеше да заспи отново. Може би причината беше в летаргията, която я обземаше следобед и предизвикваше дремките, които някак неизбежно се превръщаха в дълъг сън. Поне не можеше да приписва безсънието на скорошните събития: смъртта на Пендъргаст и очевидното нахлуване в нейното мазе под мазето. Още в началото на тяхното пътуване до Масачузетс беше започнала да се буди в неочаквани часове. По онова време нейното будуване през нощта бе довело до важна стъпка напред в тяхното разследване. Сега беше просто досада.
Стана от безсънното си легло и мина в библиотеката, за да пише в дневника. Това обикновено я успокояваше, но сега се оказа поредното неудовлетворение: думите просто не идваха.
Погледът й се премести от затворения дневник до съдовете от снощната вечеря, струпани върху сребърния поднос. Храната беше студено приготвена, сякаш госпожа Траск знаеше, че Констънс ще бъде твърде заета, за да я изяде веднага: чифт опашки от студеноводни омари, сос ремулад, яйца от пъдпъдък по френски… и разбира се, бутилка шампанско, от което изпи твърде много.
Сякаш госпожа Траск знаеше, че ще бъде твърде заета, за да я изяде веднага…
В главата на Констънс се зароди странна мисъл: дали госпожа Траск приготвяше всички тези блюда? Но кой друг би могъл да бъде? Тя не би наела друг шеф, който да подлага на съмнение нейната власт. Икономката ревниво пазеше своята майчинска роля, винаги се цупеше и никога не би позволила някой друг да готви храна в къщата.
Констънс остави химикалката на плота. Тя очевидно не беше на себе си. Вероятно причината беше във виното, с което не беше свикнала, заедно с богатите вечери напоследък. Най-малкото можеше да сложи край на това. Известно време поразмишлява пак над идеята, че може би е добре все пак да разговаря с Проктър за скорошните си открития в мазето под мазето.
Взе отново химикалката, отвори чекмеджето на бюрото, извади кремав лист за писане и нахвърля следната бележка:
Скъпа госпожо Траск,
Благодаря Ви за голямото внимание напоследък. Оценявам високо Вашата загриженост за моето добруване. Обаче искам да Ви помоля да започнете отново да ми поднасяте прости ястия без вино. Блюдата, които ми приготвихте след връщането си от Олбъни, бяха прекрасни, но твърде обилни за моя вкус.
Ще ми направите ли услуга да кажете на Проктър, че искам да говоря с него – ще Ви бъда благодарна. Може да остави бележка в асансьора с удобно за него време.
Приемете моите поздрави,
Сгъна бележката на две, стана от бюрото и облече копринения си халат. След това светна фенерчето, вдигна подноса със съдовете и бутилката шампанско, остави бележката между тях и тръгна надолу по късия коридор.
Отвори вратата и отново се закова на място. Този път не изпусна чиниите и бутилката. Нито извади камата. Вместо това внимателно остави подноса настрана, потупа халата си, за да се увери, че камата е подръка, и освети онова, което беше оставено пред вратата.