А защо не?
Ако навремето беше играл професионален футбол, едва ли щеше да се хване при някой слаб, вечно губещ отбор само за да изравни шансовете му за победа. Щеше да се продаде за най-високата възможна цена. Нима някой упрекваше Алекс Родригес, че получава по 25 милиона годишно, като играе бейзбол в „Янкис“ — най-богатия отбор, който печелеше всички мачове. Защо Скот Фени да играе за слаби, вечно губещи отбори? Защо да не пожъне подобаващо възнаграждение за таланта, който имаше? Кой щеше да се погрижи за двете му момичета? Защо да не ги заведе в Южна Франция или в скъпите курорти на Колорадо? Защо да не ги запише в Уелсли, прочутия девически колеж? Защо Шами да няма здрави и равни зъби?
Кое му пречеше да бъде богат като мъжа, с когото бе избягала жена му?
4
Окръжният съдия Самюъл Бъфорд беше вече на седемдесет и осем. Очилата за четене с тежки черни рамки изглеждаха твърде големи за изпитото му лице. От гъстата му някога коса след химиотерапията бяха останали само рехави бели кичури. Мнозина казваха, че Сам Бъфорд ще умре на съдийската маса.
— Трябваше да спечелиш — каза той, когато Скот влезе в кабинета му.
Скот вдигна рамене.
— Едно загубено дело повече или по-малко…
— Поредната загубена кауза.
— Все някой трябва да губи тия дела, ваша светлост, иначе нямаше да им викаме загубени каузи.
Съдията му посочи стола. Скот седна и се загледа в мършавата му фигура зад огромното бюро. Стори му се още по-дребен в голямото кожено кресло на фона на отрупаните с книги, високи до тавана рафтове. Всеки път съдията му изглеждаше все по-смален, сякаш се стапяше пред очите му. Имаше вид на смъртник — напомняше му на собствената му майка, когато ракът вече я бе победил и тя го знаеше. В магистратските среди се говореше за съдията Самюъл Бъфорд като за жива легенда. Легенда — да, но едва ли щеше да остане дълго жива.
— Скот, ти не можеш да промениш света, ако не си в състояние да си плащаш сметките. Няма да ти навреди от време на време да си намираш клиенти, които плащат.
— И да помагам на богатите да стават още по-богати… Това поприще ме изпълва с все по-малко възторг.
Съдията му кимна разбиращо.
— Минеш ли определена граница, вече няма връщане назад.
Двамата се изгледаха с уважение, като сродни души.
— Как се чувствате, ваша светлост?
— Докторите ми дават шест месеца.
Сам Бъфорд имаше рак на мозъка в напреднала фаза. Но той се бе заинатил да не умира, докато не разчисти делата на бюрото си.
— Защо не се пенсионирате, за да прекарвате повече време у дома?
— И какво да правя там? Жена ми почина преди десет години, децата и внуците живеят в други щати, голф не играя… — Съдията замълча и се поусмихна, сякаш си спомняше нещо приятно. — Скот, разказвал ли съм ти, че преди две години, по време на онова дело, за малко не излязох в пенсия?
— Делото за убийството на Маккол?
Бъфорд кимна.
— Не, сър, не сте ми казвали.
— Може би съм мислел да ти разправя, но ти повече не се върна този ден, след като прие да станеш адвокат на онова момиче. Това ми даде надежда.
— Надежда за какво?
— За правото… за професията на юриста… за живота като цяло. Радвам се, че ти се върна. И че аз не се пенсионирах. — Той посочи с палец дебелите правни книги зад гърба си. — Това е моят живот. След трийсет години съдийство и аз съм свършил нещо полезно.
Сам Бъфорд размахваше дървеното чукче още от времето, когато Скот беше в първо отделение. Всички най-тежки и заплетени дела в Далас бяха минали през него, но той щеше завинаги да бъде запомнен — и ненавиждан от мнозина — с това, че бе постановил десегрегацията на държавните училища, за да могат децата на чернокожите и на белите да получават едно и също образование.
— Да, ваша светлост, свършихте. Вие сте един добър съдия.
— Ти също би могъл да бъдеш.
— Да бъда какво?
— Добър федерален съдия.
— Аз?! Федерален съдия?
— Скот, моето място скоро ще се оваканти. Бих могъл да те предложа.
— Ваша светлост, Маккол може да не е между живите, но двамата сенатори от Тексас са си все така републиканци. Те никога не биха одобрили за федерален съдия един адвокат, съдил корпорацията, която е дала парите за кампанията им. А пък без тяхното одобрение президентът няма да ме номинира.
По силата на член 2 от Конституцията на Съединените щати Сенатът трябваше да утвърди всеки федерален съдия, предложен от президента. Когато един съдия бъдеше номиниран за член на Върховния съд, в Сената се разиграваха кървави битки между различни лобита, всяко преследващо свои прагматични цели — правото на аборт, браковете между хомосексуалисти, правото на гражданите да притежават бойно огнестрелно оръжие, — понеже всички те прекрасно знаеха, че от въпросните деветима съдии зависеше решаването на най-спорните въпроси на деня, доколкото едно постановление на Върховния съд имаше силата на закон.