— Адвокат ли сте?
Скот кимна.
— Скот Фени от Далас. Представлявам Ребека Фени.
Сержантът завря глава в лицето на дежурния.
— Този младеж се мисли за голям шегаджия и цяла година, откакто е при нас, вика „Накензателен кодекс“. Само дето освен тая шега друга не знае, пък и тя хич не е смешна, ако питате мен. — Сержантът въздъхна. — Но то и никой с докторат не се натиска за тая работа.
— Точно така — потвърди младият полицай.
Сержантът го изгледа неодобрително и насочи вниманието си към Скот.
— И тъй, с какво мога да съм ви полезен?
— Освободете Ребека Фени.
— И защо да я освободя?
— Защото така повелява законът.
— Законът?! — възкликна сержантът, сякаш Скот бе казал: така нарежда папата.
— Моята клиентка е арестувана без прокурорска заповед. — Скот изреди още веднъж членовете и кодексите, след което добави: — И тъй като тя не притежава никакви активи, трябва да бъде освободена срещу подписка при личен ангажимент да се яви пред съда, когато бъде призована.
— А, така ли?
— Точно така, господин полицай. Или ми покажете писмено становище на магистрат, или я освободете незабавно.
Сержантът изръмжа и се почеса по врата, после се завъртя на пети и се върна до бюрото си. Надяна очилата, вдигна телефона, набра някакъв номер и заговори, без да понижава глас:
— Здрасти, Рекс! Слушай, тук при нас е дошъл някакъв адвокат, който твърди, че представлява Ребека Фени… Не, от Далас бил. — Сержантът се зачете във визитката. — Казва се А точка Скот Фени… Чакай, ей сега ще го попитам. Вие ли сте А точка Скот Фени? — провикна се той.
— Аз съм единственият с това име, когото познавам.
Сержантът продължи да говори по телефона.
— Той бил… Какво?… Чакай малко. — Отново към Скот: — Да не сте роднини с нея?
— Тя е моята бивша съпруга.
Сержантът примигна объркано.
— Това майтап ли е? — Той отново заговори по телефона, донякъде развеселен. — Била бившата му жена… Аха, и аз моята щях да я оставя в килията, пръста нямаше да си мръдна… Както и да е, вика, че трябвало да я пуснем срещу подписка, понеже сме я прибрали без прокурорска заповед и не била изслушана от магистрат… Вярно ли?!... Брей, да ме вземат дяволите!.. Е, хубаво, ти командваш.
Той затвори, върна се при гишето и каза на младия полицай:
— Пускай я да си ходи. — После на Скот: — Окръжният прокурор вика, че сте прав. Освен това иска утре сутрин да се видите. — Сержантът кимна към изхода. — Ще го намерите в съда, малко по-надолу е.
— Непременно ще отида.
Скот подаде на младия полицай чантата с дрехи, които бе донесъл за Ребека, после намери свободен стол между притеснените жени с малки деца, дошли да внесат парична гаранция за освобождаването на татковците, сякаш това беше редовното им занимание в понеделник, и зачака появата на Ребека.
Така и не успя „да скъса“ с нея, както казваха във филмите. Дори не бе имал възможност да й каже „сбогом“. Преди двайсет и два месеца и единайсет дни тя внезапно го бе напуснала. Оттогава не беше разговарял с нея, дори не я беше виждал освен веднъж по телевизията. Една неделя, няколко месеца, след като си беше тръгнала, Скот я бе видял на финала на някакъв турнир. Трей Ролинс бе спечелил, камерата я бе уловила как се хвърля в обятията му и го целува — по един от националните канали! Оттогава насам Скот нито веднъж не бе гледал голф по телевизията.
Как да я поздрави сега? Дали да се ръкува с нея? Или да я целуне по бузата, както Джей Лено посреща гостенките си в студиото? Може би да я прегърне? Как беше прието един мъж да поздрави бившата си съпруга, обвинена в убийство на любовника си? Как беше редно един адвокат да поздрави новата си клиентка, за която някога е бил женен? Има ли изобщо правила в такива ситуации?
Той още търсеше отговорите на всичките тези въпроси, когато блиндираната врата се отвори и изведнъж тя се появи в рамката й. Беше облечена с тениска, къси панталони и сандали. Без грим. Червената й коса беше сплъстена и по-къса отпреди, но извън това не се бе променила за тези две години. Кожата й беше все така млечнобяла, с едва доловим загар; тялото й още беше стройно и стегнато. Макар и на трийсет и пет, и то след три дни в ареста, Ребека Фени бе зашеметяващо красива.
Скот се изправи.
Тя се озърна из пълното с хора фоайе като изгубено дете, което търси родителите си. Щом го забеляза, едва не се затича към него. Когато се хвърли на врата му, вече плачеше.