— Ооо, Скот! Слава богу, че дойде!
Ребека го притисна силно и остана така няколко мига, след което той усети как се отпусна в ръцете му. Облегна глава на гърдите му и захлипа. Тялото й не ухаеше особено хубаво, но допирът й му беше приятен. Накрая Ребека избърса лице в ризата му и вдигна поглед към него.
— Съжалявам, след тези три дни мириша ужасно.
— Не си ли се къпала?
— С тези жени? Дори не можеш да си представиш колко много проститутки има в Галвестън! Беше ме страх.
Той я пусна от прегръдките си.
— Да не са ти причинили болка?
— Жените ли?
— Полицаите.
— Доведоха ме тук в белезници, взеха ми дрехите, измиха ме с маркуч… Скот, те дори ме пръскаха за въшки!
— Защо веднага не нае адвокат да те измъкне?
— Нямам никакви пари.
— По телевизията казваха, че Трей изкарвал милиони.
— Те са си негови, не мои.
— Могла си да заложиш къщата като гаранция.
— Тя също не е моя. Аз нямам нищо. Къщата, колите, яхтата, всичко е на… Но защо им е било да го убиват?! Сякаш сънувам някакъв кошмар…
— За съжаление е реалност. Но сега аз съм тук, Ребека. Ще се погрижа за теб.
Тя се огледа тревожно, сякаш полицаите бяха направили грешка и всеки миг можеха да я върнат в килията.
— Може ли да тръгваме?
— Не през главния вход. Има репортери.
Скот се върна при гишето, подписа се за личните й вещи и попита сержанта дали Ребека може да излезе през задната врата. Сержантът се съгласи. Самият Скот мина през главния вход, покрай Рене Рамирес; точно в този момент телефонът й иззвъня.
— Какво? Вече е тук? Не съм виждала никакъв адвокат да влиза вътре! — Тя затвори и нахлу в участъка, а операторът хукна след нея. Скот се качи на джетата и зави зад ъгъла. Ребека го чакаше там заедно със сержанта, който й отвори вратата като портиер на хотел.
— Надявам се, че не е било много зле при нас, госпожо.
После сержантът затвори вратата и шеговито отдаде чест. Скот подкара към главната улица точно когато Рене Рамирес и операторът й изскочиха иззад ъгъла.
— Лягай долу! — извика през рамо той.
Ребека залегна на седалката и остана така, докато колата не излезе от паркинга. Когато се изправи, тя попита:
— А къде е ферарито?
— Отнеха ми го. Загубих всичко. Продадох къщата, за да не я вземе банката, бях получил предупредителни писма.
Скот спря на червения светофар при Бродуей. Двамата поседяха мълчаливо, докато светна зелено. После той настъпи газта, а тя каза:
— Скот, тези хора мислят, че аз съм убила Трей. Защо?
— Не знам. Но смятам скоро да разбера.
Скот паркира на крайбрежния булевард.
— Да походим малко — предложи той.
Двамата слязоха от колата. Ребека вдигна лице срещу слънцето и затвори очи, вдъхвайки свежия морски бриз като доживотен затворник, помилван след трийсет години зад решетките.
— Свободна съм! Благодаря ти, господи! Бях си помислила, че ще умра там.
Само след три дни в ареста. Та тя просто нямаше да издържи живота в затвора! Тръгнаха по широката пешеходна алея. От лявата им страна се редяха барове, ресторанти и хотели, зад които имаше жилищни сгради. Вдясно, на пет метра под краката им, беше плажът. Беше топло, по синьото небе нямаше нито едно облаче. Вятърът духаше напористо, носейки мириса на море. Над главите им се рееха бели чайки, които внезапно пикираха във водата, за да изплуват отново с риба в човките си. Тясната пясъчна ивица беше осеяна с разноцветни чадъри. Някои се печаха върху хавлии, други бяха влезли във водата, сърфисти се плъзгаха по ниските вълни. Всеки, който ги видеше отстрани, щеше да ги вземе за влюбена двойка, излязла на разходка покрай брега в този прекрасен летен ден. Покрай тях с надута сирена и включени светлини профуча патрулна кола; Ребека замръзна от ужас и не помръдна, докато колата не се загуби в далечината.
— Скот, не искам да вляза отново в ареста.
— Няма да влезеш.
Уверенията му и чистият морски въздух сякаш я поуспокоиха. Една пряка по-нататък тя посочи два реда пилони, стърчащи навътре в залива.
— Ето, това е останало от „Балинийз“.
От 1920 г., когато бе влязла в сила Осемнайсетата поправка към Американската конституция, забраняваща производството, продажбата, транспортирането и вноса на спиртни напитки в Съединените щати чак до 1957-а, грешниците на Америка се бяха тълпели на рояци в Галвестън, подмамени от възможностите за безнаказано пиене, проституция и хазарт. Галвестън бе станал известен като Града на греха. А никъде на острова грехът не бе толкова концентриран и примамлив, колкото в „Балинийз“ — лъскавия нощен клуб, разположен в края на един дървен кей, вдаден двеста метра навътре в залива. Двама имигранти от Сицилия, Салваторе и Розарио Мачео — бръснари, превърнали се в контрабандисти на алкохол, — успели да докарат в Галвестън наред с греха и някои от най-големите звезди на развлекателната индустрия. Франк Синатра, Боб Хоуп, Джак Бени и Гручо Маркс бяха гастролирали редовно в „Балинийз“, където един изобретателен барман забъркал първия коктейл „Маргарита“. Гордите местни жители били нарекли острова Свободния щат Галвестън. Грехът процъфтявал, докато един ден тексаските рейнджъри — страховитата щатска гвардия — нахлули в заведението и сложили край на порока. Златните години на „Балинийз“ бяха приключили, но червената сграда в края на кея срещу изхода на 21-ва улица бе останала като местна забележителност, докато преди няколко години ураганът Айк не я отнесе.