Сега Скот Фени беше бедното адвокатче на квартала.
Бяха изминали две години, откакто този живот бе останал назад в миналото му. Скот не бе скърбил по загубата на мястото си в правната кантора — „Форд, Стивънс“, нито за парите, които бе изкарвал като съдружник и преуспяващ адвокат, нито пък за нещата, които може да си купи с тях: къщата, членството в клуба, колата… Е, колата му липсваше донякъде — червено „Ферари Модена“, което набираше 100 км/ч за 4,5 секунди. Но пък сега имаше неща, които не се купуваха с пари и които никой не можеше да му отнеме по съдебен път. Имаше дъщерите си. Затова, макар сутрешният крос да му напомняше за миналото, той не изпитваше носталгия по него. Вече го бе прежалил.
Но не и Ребека.
Ребека не бе крещяла, не бе проклинала, дори не бе казала „сбогом“. Тя просто си бе тръгнала. Не поиска нищо от него и не взе нищо със себе си — нито своя дял от общото имущество, нито дрехите, нито дори детето им. След единайсет години брак тя просто искаше да се махне. Преди двайсет и два месеца и осем дни си бе излязла от семейния дом и бе напуснала града с двайсет и шест годишния помощник-треньор по голф и впоследствие национален вицешампион сред професионалистите, с когото се бяха запознали в кънтри клуба. Скот обвиняваше единствено себе си. Ако беше по-внимателен към нея, по-отзивчив към нуждите й, по-грижовен, проявяващ повече… Повече от онова, което една жена търси у един мъж. И което Ребека бе търсила у него. Той не й го бе дал и тя го бе открила при друг. В чуждо легло.
Сега спеше сам. Когато изобщо можеше да заспи.
През останалото време лежеше буден, мислеше си за нея и се питаше дали някога ще усети любовта на жена, която да го докосва, прегръща, желае. Той искаше отново да обича, да изпита някогашната страст, да почувства онази физическа и духовна връзка между мъж и жена, слети в едно. Това бяха най-хубавите мигове в живота му. Единствените мигове с Ребека, които си спомняше сега.
Скот копнееше да сподели живота си с друга жена. Но не можеше да го направи — не и докато не разбереше защо Ребека го напусна. Докато не изяснеше за себе си какво бе искала тя от него, което не бе успял да й даде. Така, ако получеше втори шанс да обича, щеше да знае и да не допуска минали грешки. Но засега Скот Фени нямаше причина да се излежава сутрин до късно.
Затова излизаше да тича.
2
Скот влезе в малката къщичка през задната врата, водеща към кухнята, където го посрещна аромат на пържени яйца, наденички и кафе. Консуела вече беше дошла и приготвяше закуската.
— Добро утро, Консуела!
— Buenos dias, сеньор Фени!
Консуела беше около трийсетгодишна закръглена жена. Беше католичка и имаше на шията си три кръстчета, а докато работеше, държеше запалени свещи на перваза на прозореца. Всяка сутрин Естебан Гарсия я докарваше с бебето на път за Далас, където работеше на строежите. Малката Мария седеше на високо столче в кухнята и се плескаше с каша по лицето. Скот се наведе над нея.
— Как се чувствате тази сутрин, сеньорита Мария де ла Роса-Гарсия?
В отговор тя изплю нещо зеленикаво.
— Дете не обича brecol — обясни Консуела.
— Ако питаш мен, и аз не бих ял броколи на закуска.
Петнайсетмесечната Мария се усмихна на Скот, сякаш разбираше какво е казал. Той сбърчи вежди и потърка носа си в нейния — тя обожаваше това, — после каза:
— Не щеш гадните броколи, нали, миличка? Кажи на мама, че искаш huevos rancheros и chorizo, за да пораснеш голяма и силна и да риташ топка с момчетата.
Родителите й бяха мексикански имигранти, но Мария бе родена в Съединените щати и имаше право на американско гражданство. Тя вдигна ръчички към него.
— О, миличка, чичо Скоти не може да си играе с теб сега, трябва да работи!
Скот целуна детето по челцето, притисна го до себе си и по бузата му полепна каша от броколи. Избърса зеленото петно с потния си ръкав, грабна бутилка минерална вода от хладилника и се запъти към стаята на дъщерите си. Почука на вратата.
— Хайде, момичета, днес не мога да закъснявам! Имам заключителна пледоария.
Вратата се отвори и двете му единайсетгодишни дъщери се появиха на прага на малката спалня, облепена с плакати на рок групи и огромна снимка на Майкъл Джордан и пълна с книги, натрупани на рафтове и по пода, с дрехи, провесени върху облегалките на столовете. В ъгъла имаше телевизорче със стайна антена. Двете момичета бяха събрали леглата си, за да могат да си четат заедно вечер. Те имаха общи дрехи, решеха се една друга и бяха като сестри. А сега и законът ги определяше като такива.