— Едва ли. Но по-късно, така или иначе, му казахме.
— И после?
— Прибрахме се вкъщи.
— Кой шофира?
— Трей. Не ми даваше да карам бентлито.
— Трей е имал бентли?
— Кабриолет. В гаража е.
— По кое време се прибрахте?
— Към десет.
— Дълго сте вечеряли.
— Нали ти казах, празнувахме.
— После?
— Разходихме се по плажа. Точно тук, където сме сега. После си легнахме.
— Колко беше часът?
— Единайсет. На сутринта Трей трябваше да става много рано, имаше тренировки за Открития шампионат.
— И в един момент ти се събуди?
— Беше ми студено.
Очите й бяха приковани в терасата над главите им. Гласът й беше равен, сякаш даваше свидетелски показания като страничен наблюдател на събитията от онази нощ.
— Спалнята е ей там, в края на терасата. Спяхме на отворени врати, за да чуваме вълните. Станах, за да затворя, но реших да изляза на терасата. Беше тихо, чуваше се само прибоят… обляха ме пръски, избърсах лицето си… но го усещах все така мокро. Огледах се… по мен беше полепнало нещо тъмно. Втурнах се вътре, запалих лампата и навсякъде имаше кръв… по него, по мен… Бях спала, обляна в кръвта му.
Тя заплака отново. Скот я прегърна през рамо.
— Ребека…
Изчака, докато тя извърна глава към него. Искаше да я гледа в очите, когато й задаваше въпроса си и когато получаваше отговора й.
— Ти ли го уби?
Тя не отклони погледа си.
— Не. Кълна ти се, Скот, аз го обичах.
Както Скот Фени я бе обичал навремето. А може би още я обичаше. Не беше сигурен, но знаеше едно: след единайсет години брак, през които бяха делили едно легло, той я познаваше добре. Ребека Фени не беше способна да убие човек.
Те се върнаха по плажа до вилата и завариха Консуела и Луис да приготвят закуска. Карин хранеше малката Мария, която както обикновено се съпротивляваше на броколите, а Боби, Карлос и момичетата гледаха телевизия. Като ги видя, Бу изтича при тях и извика:
— Скот, имаме кабел!
— Само за през лятото. А за вас двете само „Дисни“!
Тя го погледна, сякаш искаше да му каже „Ти вярваш ли си?“, но само попита:
— Премери ли си пулса?
— Не.
— Чувстваш ли се отпаднал, вие ли ти се свят? Имаш ли болки в гърдите?
— Бу, нищо ми няма. Престани да се тревожиш за мен!
Тя се намръщи и се обърна към Ребека.
— Мамо, когато се събудихме, теб те нямаше.
— Бях излязла да се поразходя по плажа.
— Можех да дойда с теб…
— Обличай се, Боби! — каза Скот. — Отиваме на среща с окръжния прокурор. И вземи видеокамерата. Карин, ти снеми показанията на Ребека.
— Мистър Фени — обади се Луис, — какво ще кажете за солени палачинки и наденица?
— Може една палачинка.
— Нося я.
— Луис, днес намери ресторант „Гайдо“. Карлос, иди с него, може да се наложи да му превеждаш. Питайте за келнер на име Рикардо. Поговорете с него, вижте какво знае, дали е видял непознати в ресторанта в четвъртък вечер, някой да е разпитвал за Трей. — Скот отиде в кухнята, пристъпи до Луис и прошепна: — Питай го изрично дали е чул Трей да предлага брак на Ребека.
Луис кимна. Скот се върна в дневната и подкани всички присъстващи:
— Да хапнем, момчета и момичета! Чака ни дълъг ден!
Скот закуси, взе си душ и се облече лежерно: дънки, сандали и трикотажна риза. В последно време носеше костюми само в съдебната зала, което беше едно от предимствата, че не работеше за голяма кантора, макар това да не компенсираше загубата на 750 000 долара годишна заплата. После излезе на задната тераса, където Карин снемаше показания от Ребека. Спря се при тях и погледа бившата си съпруга с очите на съдебен заседател, който преценява поведението на обвиняемия. Тя беше едновременно обвиняем и единствен свидетел. Журито трябваше да повярва на Ребека Фени.
— Ребека — казваше в този момент Карин, — какво направи, след като се върна в стаята и откри Трей с нож в гърдите?
— Позвъних на деветстотин и единайсет.
— От спалнята ли?
— Да.
— А след като позвъни, какво направи?
— Останах на телефона, докато пристигна полицията.
— Не си се опитвала да го съживиш?
— Не.
— Защо?
— Имаше толкова много кръв… Знаех, че…
— Трей имаше ли застраховка „Живот“ в твоя полза?
— Не.
— А двамата да сте имали общи банкови сметки?
— Не. Аз дори лична нямам.
— Как плащаш разноските си?
— Никак. Трей плащаше всичко. Всъщност счетоводителят ни.
— Как се казва вашият счетоводител?
— Том Тейлър. Кантората му е на Странд Авеню.