Барбара (Бу) Фени беше по къси дънки, черна тениска с бял надпис: „Обичам Обама“ и зелени гуменки на бос крак. Рижата й коса беше вързана на конска опашка. С всеки изминал ден все повече заприличваше на майка си. Пашамей (Шами) Джоунс-Фени беше по спортен екип, бели чорапки и черно-бели обувки с връзки. Тъмната й кожа беше гладка като на бебе, а къдравата й кестенява коса беше късо подстригана. Тя също заприличваше все повече на майка си. Едното момиче беше плод на проваления му брак, другото — на адвокатската му практика. Преди две години той бе защитавал майката на Шами по дело за убийство, което бяха спечелили, но само два месеца по-късно тя бе умряла от свръхдоза хероин. Шами си нямаше никого освен Бу и нейния баща адвокат и накрая той бе решил да я осинови.
— Добро утро, момичета!
— Здравей, мистър Фени — отвърна Шами.
— Колко ти е пулсът? — попита Бу.
— Не съм си го мерил.
— Чувстваш ли прималяване, вие ли ти се свят? Имаш ли болки в гърдите?
— Не, Бу, нищо ми няма.
— И все пак, Скот, аз мисля, че трябва да внимаваш с холестерола.
— Аз пък мисля, че трябва да смениш тая тениска. В училище няма да им хареса много.
— Казах й, мистър Фени — обади се Шами. — Казах й, че не бива да носи тениска, която да напомня на богатите бели хора, че в Белия дом живее черен.
Консервативните републиканци в градчето — т.е. практически цялото население на Хайланд Парк — не бяха гласували за Обама. След изборите пък се бяха надявали, че Джордж У. Буш ще дойде да живее в Хайланд Парк и ще излекува раните им от поражението, но вместо това той се бе оттеглил в любимия си Северен Далас. Дори Дик Чейни се бе отказал от своя дом тук и се бе преселил в Джаксън Хоул, Уайоминг. Буш поне бе дал на някогашните си съграждани утешителна награда — президентска библиотека на името му на стойност 300 милиона долара, която да бъде изградена в кампуса на Южния методистки университет.
Бу вдигна рамене.
— Че какво могат да ми направят, пак да ме изгонят от училище в последния учебен ден?
Веднъж вече я бяха отстранили от занятия за седмица заради сбиване. И то с момче, което бе нарекло Шами „сажда“. Тогава Бу, която беше наблизо, го фрасна с юмрук в носа и го разплака пред всички. За момиче на нейните години тя имаше страхотно дясно кроше. Скот бе заплашил училищните власти със съд и — което беше още по-неприятно — че ще разкаже по местната телевизия за бялото момче, което обижда единствената цветнокожа ученичка в училището им, и те я бяха възстановили още на следващия ден. Когато защитаваше сестра си от хулигани и директорът на училището я заплашеше с дисциплинарно наказание, тя неизменно отвръщаше: „Свържете се с адвоката ми.“
— Консуела е приготвила закуската.
Момичетата тръгнаха към кухнята, а Скот към своята спалня. В предишната му огромна къща дори дрешникът му беше по-голям от тази кутийка. Той се съблече, влезе в тясната душкабина и застана под горещите струи. Къщата и всички материални придобивки, които някога бяха осмисляли живота му, бяха останали в миналото. Амбициозните му години, в които мъжът иска да докаже на света собствената си значимост, изразена в долари, бяха приключили. За повечето мъже те продължаваха до шейсет и дори повече и обикновено приключваха с инфаркт или позитивен резултат от преглед на простатата, когато те за пръв път се замисляха за смъртта. Ала не страхът от собствената му смърт бе сложил край на амбициите му още на 36 години. А смъртта на сина на един сенатор.
Той излезе от душа, избръсна се и облече костюм за 2000 долара. Костюмите му и Консуела — само това му бе останало от предишния живот. Тя отдавна се бе превърнала в член на семейството му, а костюмите още му ставаха. Все пак беше адвокат и се налагаше да ги облича.
Скот се върна в кухнята, където момичетата вече ядяха такос и се закачаха с Мария.
— Последен учебен ден, деца. — Той седна на масата и захапа своето тако, като се загледа в лицето на осиновената си дъщеря. — Шами, грим ли си слагаш?
— Руж, мистър Фени. Като Бионсе. Харесва ли ти?
— Какво е това Бионсе? И защо не ми казваш „татко“? Вече година и половина си при нас.
— Не ми се струва редно, мистър Фени.
— Защо?
— Защото ти си татко на Бу.