— Вече съм и твой баща, добре го запомни! — Той отпи от кафето си и попита: — И така, момичета, какво искате да правите през лятото?
— Другите деца ще ходят на Хавай, в Колорадо, Южна Франция…
— Ние не можем да си позволим това, Бу…
— Какво можем да си позволим?
— Да идем на палатка в някой от щатските паркове.
— Ами чудесно! По-рано не можехме да ходим на палатка. Тя не обичаше да се поти.
— Тя още ти е майка, Бу!
— Аз нямам майка.
От време на време Бу даваше воля на гнева си. Или може би беше срам? Всички в Хайланд Парк знаеха, че майка й е избягала с треньора по голф.
Скот отново насочи вниманието си към Шами, която също изглеждаше някак потисната.
— Усмихни се, Шами! Днес завършваш пети клас!
— Тя никога не се усмихва, защото другите деца й се подиграват — каза Бу.
— Заради цвета на кожата й?
— Заради зъбите.
— Заради зъбите!!
— Зъбите ми са криви, мистър Фени. Много ме е срам.
Шами имаше нужда от скоби. Поставянето им струваше десет хиляди долара. Скот плащаше общо трийсет хиляди долара здравни застраховки годишно за трима им, както и за Консуела и Мария, но те не включваха зъболекарски услуги.
— Мистър Фени, като започна да играя професионален баскетбол, как ще се снимам по рекламите с криви зъби? Ти виждал ли си зъбите на Майкъл Джордан? Като наниз бисери са.
— Миличка, ще намеря начин дати поръчам. Още преди началото на следващата учебна година.
— Обещаваш ли, мистър Фени?
Той кимна.
— Обещавам.
Скоби за Шами. Поредният финансов ангажимент, който не бе сигурен, че ще изпълни. Също като ипотеката и наема за кантората. Но ако спечелеше делото днес и ако обвинението не обжалваше присъдата, и ако…
Бу стана и хвърли салфетката си на масата.
— Хайде да приключваме с тоя пети клас.
Десет минути по-късно Скот шофираше своя „Фолксваген Джета“ към училището на децата. Пътят му минаваше покрай палатите на най-важните хора в Далас, или поне на най-богатите. Улиците на Хайланд Парк вече не бяха празни. Майки водеха децата си на училище, бащи отиваха с колите си към центъра. От задната седалка се чу гласът на Шами, който звучеше престорено уплашено:
— Бу… виждам бели хора!
Двете се запревиваха от смях. Наскоро бяха гледали „Шесто чувство“ и оттогава все се шегуваха, измисляйки всевъзможни версии на репликата „Виждам мъртви хора“.
Разбира се, че Шами виждаше бели хора. В Хайланд Парк нямаше никакви други. В целия град живееше едно-единствено чернокожо семейство и едно чернокожо момиче на име Пашамей Джоунс-Фени. Хайланд Парк беше малко градче, пет квадратни километра, заобиколено от предградията на Далас — бяло петно сред многоцветния метрополис. Малко цветнокожи можеха да си позволят да живеят тук, тъй като средната цена на къщите беше около милион долара; а и тези, които можеха — главно футболни звезди от „Далас Каубойс“, баскетболисти от „Маверикс“, бейзболисти от „Тексас Рейнджърс“ — не си падаха по полицаи, които щяха да ги гледат изпод вежди и да ги спират за щяло и нещяло по улиците. В Хайланд Парк не обичаха цветнокожите.
— Скот — обади се Бу от задната седалка, — като няма да ходим в Южна Франция, може ли поне да имаме кабелна телевизия?
— Не.
— А да си купим мобилни телефони? Можем да си направим семеен абонамент.
— Не, не може.
— А да си направим профил във „Фейсбук“?
— Не.
— А да си пробием ушите?
— Не. Между другото, за какво ви е притрябвало да си пробивате ушите?
— Аз лично не мисля да си ги пробивам, мистър Фени — каза Шами.
— Скот, ние сме единствените деца в училище, които нямат кабелна телевизия, айфони и пробити уши и които не са гледали „Джуно“.
— Защото „Джуно“ е за деца над тринайсет години, а вие не сте ги навършили.
— Може да е за деца над тринайсет, понеже в него се разказвало за по-големи, но само веднъж се използвала мръсна дума.
— Деца говорят мръсни думи във филма?!
— Добрутрооо! Хайде де, Скот, та ние сме почти тийнейджърки!
— След две години, Бу. Няма да усетиш как ще минат. А сега се радвай, че си още на единайсет. Като пораснеш, детството ще ти липсва.
— На теб липсва ли ти?
— Ако искаш да знаеш, сега ми се ще да съм на девет!
— Защо на девет?
— Защото на десет загубих баща си.
— А пък ние на девет загубихме майките си!
Което си беше вярно. Момичетата помълчаха известно време, а после Бу каза:
— Е, не може ли поне кабелна телевизия да имаме? Само за лятото! Моля те.
— Бу…