— Съжалявам, мистър Фени.
— Не, аз съжалявам, Мейбъл. Съжалявам, че не успях да помогна за подобряване на твоя живот и живота на децата ти. На всички деца там при вас.
„Там при вас.“ Сякаш жената живееше някъде в Мексико, а не на километър и половина южно от зданието на съда. Тя вдигна ръка и го докосна по бузата.
— Вие си оставате моят герой, мистър Фени.
— Но аз загубих.
— Поне се опитахте.
Мейбъл го прегърна, после се обърна и си тръгна. Скот седна на масата на ищците и се загледа във върховете на обувките си. Той вече не представляваше елитната адвокатска клиентела на Далас. Сега самото споменаване на клиентите му пред сбирки на адвокатската колегия предизвикваше у останалите тъжно поклащане на глави или приглушени хихикания в шепа. Скот вече не работеше на онази благодатна територия, където се правеха луди пари. Хонорарите му не бяха големи. За него правото вече не беше състезателна игра, подобна на американския футбол. Беше загубил играта. А Скот Фени не беше човек, свикнал да губи — нито на футболния терен, нито в съда. Само преди две години в същата тази съдебна зала той бе пожънал най-голямата си победа като адвокат — оправдателната присъда за майката на Шами. Но последните две години бяха донесли само поражения в живота му.
Той се бе опитал да промени света. И не бе успял.
Докато гледаше съсредоточено в краката си, в зрителното му поле влезе още един чифт обувки — кафяви, от естествена кожа, с връзки. Той знаеше чии са, преди да бе вдигнал глава.
— Страхотна пледоария, Скоти. За малко да извадя сто долара и да си платя дела. За малко.
Скот вдигна очи и видя Дан Форд насреща си. Плешивият Дан беше шейсет и две годишен, старши съдружник във „Форд, Стивънс“ — даласката кантора с двеста и петдесет адвокати, за която бе работил и Скот Фени. Дан Форд беше човекът, научил Скот на всичко, което си струваше да се знае за адвокатската практика; човекът, който в течение на седем години му беше повече от баща; и в крайна сметка човекът, който еднолично бе съсипал перфектния му живот. Днес Дан бе дошъл за пледоариите, защото „Форд, Стивънс“ бяха предоставили екип от десет адвокати да защитават градската управа. И бяха спечелили делото. Щяха да изкарат милиони от хонорари. Което обясняваше широката усмивка върху лицето на Дан Форд, когато му подаде ръка. Докато се здрависваха, усмивката отстъпи място на съчувствие.
— Ех, Скоти… Ти се опитваш да оправиш света, вместо да оправиш себе си. Да правиш добро вместо пари. Пропиляваш таланта си, синко. Върни се при нас. Може да получиш някогашния си кабинет.
— Имам си кабинет.
— Да, но старият ти кабинет върви в комплект с ферари, огромна къща в Хайланд Парк, членство в кънтри клуба и годишна заплата от един милион долара.
Един милион долара. Странно — първата мисъл на Скот при споменаването на сумата не беше за ферарито или къщата, а още по-малко за кънтри клуба, където Ребека бе срещнала онзи треньор по голф. Първата му мисъл беше за зъбните скоби на Шами.
— Сид кара ферарито и се разполага в кабинета ми.
— Ако се върнеш, ще си ги получиш обратно. Скоти, като те наблюдавах днес, все едно гледах как расов състезателен кон тегли каруца със смет. Стана ми тъжно, като си помислих какви пари би могъл да изкарваш. Онова дело за проститутката те направи известен; сега би могъл да имаш най-влиятелните клиенти в Тексас. А вместо това си се загрижил за дребните хора, гледаш тях да уредиш вместо себе си. Това дело на комисиона ли си го поел?
Адвокати на неговата възраст в големите кантори като „Форд, Стивънс“ вземаха по 750 долара на час, като минималната единица време за таксуване беше шест минути. Така дори трийсетина секунди, нужни за прочитането на едно кратко писмо, или едноминутен разговор по телефона струваха на клиента 75 долара. Но не и на клиентите на Скот. Той отдавна вече не ги таксуваше на час. Работеше на комисиона — процент от присъдената сума при спечелено дело. Докато големите фирми таксуваха клиента и печелеха пари дори при загуба на делото, Скот Фени печелеше само когато клиентът печелеше. Днешният ден не беше такъв.
— Една трета от нула е нула, Скоти. Ние получихме милиони от това дело, докато ти получи една прегръдка от клиентката си. Доволен ли си?
— Защо искаш да се върна при теб? Та аз току-що загубих.
Дан махна презрително.
— И Господ да бе слязъл на земята, и той нямаше да спечели това дело, не и в Далас. Но ти трябваше да спечелиш. И щеше, ако беше на наша страна. Върни се при нас и отново ще печелиш дела.
— За корпорации.
— Които си плащат.