След това затваря телефона, сякаш е капитан Кърк, който току-що е заповядал на „Ентърпрайз“ да премине в настъпление.
При будката на пазача забавяме скорост и виждаме как отвътре излиза Джо, старче, до немай-къде гордо, че носи кафява униформа като на Пинкъртън1, мило, възпитано и любезно, но лично аз не бих разчитала на него и на колегите му да ме предпазят от друго, освен от сеирджии. Изобщо не съм изненадата, че Шандон, а сега и ония нахалници от медиите са проникнали в квартала. Върху подпухналото сбръчкано лице на Джо се изписва неудобство, когато той забелязва, че и аз съм вътре в джипа.
— Ей, мой човек — изсумтява Марино през отворения прозорец, — как фотографите са минали оттук?
— Моля?
Дядката веднага застава нащрек и оглежда с присвити очи хлъзгавата безлюдна улица с лампи, хвърлящи в горния край на стълбовете жълти ореоли.
— Пред къщата на докторката са. Най-малко трима.
— Не са минавали оттук — заявява Джо.
Връща се в будката и грабва телефонната слушалка. Ние продължаваме нататък.
— Само това можем да направим, докторке — казва ми Марино. — И да си завираш главата в пясъка, пак ще има колкото щеш снимки и помия.
Гледам вторачено през прозореца красивите, празнично осветени къщи в стил английски ампир.
— Лошата новина е, че вече си изложена на още по-голяма опасност — захваща да ми проповядва той и да ми обяснява онова, което и сама знам и за което точно сега не ми се слуша. — Сега половината свят ще види голямата ти тежкарска къща и точно къде живееш. Онова, което ме притеснява най-много е, че покрай цялата дандания на прицел ще те вземат и други смахнати. Ще почнат да си въобразяват, че си лесна плячка, жертва, с която могат да се позабавляват, точно като мижитурките, които обикалят по съдилищата и проучват къде точно ще се гледат делата на изнасилвачите — да идат да позяпат и да послушат.
Марино спира на кръстовището на Кентърбъри Роуд и Уест Кеъри стрийт точно когато малък тъмен автомобил завива, забавя скоростта и насочва право към нас фаровете. Разпознавам длъгнестото мъртвешко лице на Бъфорд Райтър, който се е вторачил в джипа на Марино. И прокурорът, и Марино смъкват стъклата на прозорците.
— Тръгваш ли си?… — подхваща Райтър, ала точно тогава погледът му се спира изненадано върху мен. Имам изнервящото чувство, че съм последният човек, когото той иска да вижда. — Съжалявам за неприятностите ти — казва ми ни в клин, ни в ръкав прокурорът, сякаш онова, което се случва в живота ми, е дребно главоболие, създаващо ми известни неудобства.
— Да, изнасям се.
Марино всмуква дълбоко от тютюневия дим, което изобщо не му помага. Вече е изразил мнението си за появата на Райтър в моя дом. Излишно е прокурорът да идва на местопрестъплението, но дори и да смята, че е много важно да го види с очите си, защо не го е сторил по-рано, докато съм била в болницата?
Райтър се гуши в яката на балтона, стъклата на очилата му отразяват светлината на уличните лампи. Той кимва и ми казва:
— Пази се. Радвам се, че си добре — решава Райтър все пак да отдаде дължимото на така наречените ми неприятности. — На всички ни е трудно, повярвай. — Тъкмо да добави още нещо, и явно му хрумва мисъл, засенчила всичко останало. — Трябва да си поговорим — обещава той на Марино.
Прозорците се вдигат. Подкарваме нататък.
— Дай ми цигара — казвам аз на Марино. — Доколкото разбирам, Райтър не е идвал днес у дома — добавям.
— А, не, идва. Някъде към десет сутринта.
Марино ми поднася пакета „Лъки Страйк“ без филтър, от запалката, която доближава до лицето ми, лумва пламъче.
Толкова съм ядосана, че чак ме присвива под лъжичката, тилът ми пламти, главата ми ще се пръсне. Вътре в мен се размърдва страхът — досущ пробудил се звяр. Вкисвам се, натискам с все сила запалката върху светлинното табло и най-безцеремонно оставям ръката на Марино със запалката „Бик“ да виси във въздуха.
— Благодаря, че ми каза — подвиквам ядно. — Нали нямаш нищо против да попитам кой още е бил в къщата ми? И колко пъти? И колко са стояли, и какво са пипали?
— Ей, я не си го изкарвай на мен — спира ме той.
Този тон ми е познат. Марино е на път да изгуби търпение — очевидно му е дошло до гуша и от мен, и от кашата, която съм забъркала. Приличаме на два буреносни облака, които — аха — и ще се сблъскат. Последното, от което се нуждая сега, е война с Марино. Докосвам с връхчето на цигарата нажежените до яркооранжево железца в запалката и всмуквам дълбоко от тютюневия дим, който ме удря като с боксова ръкавица — главата ми се замайва. Няколко минути пътуваме в гробно мълчание и когато накрая проговарям, звуча сковано и недодялано: трескавото ми съзнание се хлъзга сякаш по заледените улици, а депресията сковава като непоносима болка гръдния ми кош.