— Ей! Къде се отнесе! — провиква се Марино и ме сръчква с все сила по рамото.
— Не ме докосвай! — стряскам се аз и се дръпвам точно когато джипът завива.
Спуска се тишина, от която въздухът натежава като вода, дълбока трийсетина метра — в най-черните ми мисли отново нахлуват страховити образи. Забравената пепел на цигарата е толкова дълга, че не успявам да я пренеса овреме до пепелника. Изтръсквам си коленете.
— Ако искаш, можеш да завиеш при търговски център „Стоунипойнт“ — казвам на Марино. — По-пряко е.
2.
Цялата озарена от светлини, внушителната къща на доктор Ана Зенър в псевдогръцки стил се извисява в мрака на южния бряг на реки Джеймс. Палатът, както го наричат съседите, е с масивни коринтски колони и представлява нагледен пример за убеждението на Томас Джеферсън и Джордж Вашингтон, че архитектурата на новата нация трябва да изразява величието и достойнството на Стария свят. Ана е германка и е дошла именно от Стария свят. Май е родом от Германия. Но сега, като се замисля, не се сещам да ми е казвала откъде произхожда.
Белите празнични светлинки мигат по дърветата, свещите по множеството прозорци на Ана греят меко и ми напомнят за Коледите в Маями от края на петдесетте, когато бях малка. В редките случаи, когато левкемията на баща ми го поотпускаше, той обичаше да ни води на разходка с колата из Коръл Гейбълс и там разглеждахме къщите, които тате наричаше вили, сякаш това, че може да ни покаже такива места, го приобщаваше към този свят. Помня, представях си късметлиите, които живееха в онези къщи с прелестни стени, с техните скъпи-прескъпи автомобили марка „Бентли“ — мислех си, че всеки божи ден се тъпчат с пържоли и скариди. Бях убедена, че който живее по този начин, няма как да бъде беден, болен или смятан за боклук от онези, които не гледат с добро око на италианците, католиците и преселниците с имена като Скарпета.
Всъщност не знам много за рода с това странно име. Скарпета живеят в Щатите от две поколения, поне така твърди майка ми, аз обаче нямам и представа кои са другите Скарпета. Не съм ги виждала. Обяснявали са ми, че моите предци са от Верона, че са обработвали земята или са били железничари. Знам със сигурност само, че имам една-единствена кръвна родственица, по-малка сестра на име Дороти. За кратко беше омъжена за някакъв бразилец, който беше два пъти по-стар от нея и който уж е баща на Луси. Казвам „уж“, понеже при Дороти само ДНК експертиза може да докаже с кого е преспала, когато племенницата ми е била зачената. Четвъртият съпруг на сестра ми се казваше Фаринели и след него Луси се отказа да си сменя името. Доколкото знам, сега, ако не броим майка ми, аз съм единствената Скарпета, която е останала.
Марино натиска спирачките пред страховита ограда от черно ковано желязо и протяга ръка, за да натисне звънеца на домофона. Електронно жужене, силно изщракване и портата се отваря бавно като криле на гарван. Не знам защо Ана е напуснала родината си, защо е дошла във Вирджиния и си е останала стара мома. Никога не съм я питала защо е отворила психиатричен кабинет в този скромен южняшки град, при положение че е могла да отиде където си поиска. Не знам защо най-неочаквано съм се замислила за живота й. Мислите ни следват неведоми пътища. Слизам внимателно от джипа на Марино и стъпвам долу на гранитните павета. Сякаш имам проблеми със софтуера. Какви ли не файлове се отварят и затварят пряко волята ми, пред очите ми изникват системни съобщения. Не знам на колко точно години е Ана, знам само, че е някъде на седемдесет и пет-шест. Не помня да ми е споменавала къде е завършила медицина. Вече години наред си обменяме мнения и информация, рядко обаче сме отваряли дума за уязвимите си места, за най-съкровеното.
Изневиделица се притеснявам до смърт, задето знам толкова малко за Ана, плисва ме и срам. Тръгвам нагоре по старателно преметените стъпала пред входната врата, като се подпирам със здравата ръка за леденостудения железен парапет. Ана ни отваря и умното й лице омеква. Поглежда дебелия огънат гипс, прихванат със синя връзка, и се взира в очите ми.
— Радвам се да те видя, Кей — поздравява ме както всеки друг път.