— Как сте, доктор Зенър? — намесва се и Марино. Прекалява с ентусиазма и с желанието да покаже колко е готин и симпатичен, и колко малко знача аз за него. — Ммм, мирише на хубаво. Пак ли сте ми сготвили някоя вкуснотия?
— Тази вечер не, капитане.
Ана не проявява никакво любопитство към него и към свойското му държане. Целува ме по двете бузи, като внимава да не докосва гипса и да не ме притиска силно до себе си, ала в лекия допир на пръстите аз пак усещам сърцето й. Марино оставя сака и куфара в антрето, върху великолепния копринен килим под кристалния полилей, който блести като ледчета, образуващи се направо във въздуха.
— Можете да хапнете малко супа с нас — кани Ана Марино. — Ще стигне за всички. Много е здравословно. Не е мазна.
— Щом не е мазна, значи е в разрез с религиозните ми убеждения. По-добре да си вървя.
Марино избягва да ме поглежда.
— Къде е Луси? — Ана ми помага да съблека палтото, а аз се мъча да смъкна ръкава от гипса, после, притеснена, забелязвам, че още съм с износената лабораторна престилка. — Нямаш автографи — отбелязва тя, понеже никой не се е подписал и няма и да се подпише по гипса ми.
Има суховато, донякъде снобско чувство за хумор. Понякога обаче е много забавна, без изобщо да се усмихва, и ако не внимаваш и не си схватлив, можеш и да изтървеш шегата.
— Къщата ти не е достатъчно хубава, затова е отседнала в „Джеферсън“ — подхвърля жлъчно Марино.
Ана отива при дрешника в коридора, за да ми закачи палтото. Нервната ми енергия се топи бързо. Депресията затяга хватка около гърдите ми и засилва напрежението около сърцето. Марино продължава да се прави, че не съществувам.
— Разбира се, че може да се пренесе и тук. Винаги е добре дошла, ще се радвам да я видя — казва ми Ана.
Немският й акцент така и не е омекнал през десетилетията. И досега тя говори някак сковано и книжно, сякаш търси далечни кътчета в съзнанието си, откъдето да пренесе мисълта до езика си. Винаги съм смятала, че предпочита немския и говори английски просто защото няма избор.
Гледам през отворената врата как Марино си тръгва.
— Защо си дошла да живееш тук, Ана? — питам, загърбила всякаква логика.
— Тук ли? За къщата ли питаш? — взира се тя изпитателно в мен.
— В Ричмънд. Защо в Ричмънд?
— А, това ли? От любов — отвръща ми тя спокойно, без следа от чувства в едната или в другата посока.
С настъпването на вечерта температурата е паднала, заледеният сняг пука под огромните ботуши на Марино.
— Каква любов? — питам я.
— Към един човек. Оказа се, че само съм си губила времето.
Марино изритва калника, за да изтръска снега по краката си, после се качва в джипа с включен двигател, който тътне и бучи като трюма на огромен кораб, и с ауспух, откъдето излизат изгорели газове. Марино усеща, че го наблюдавам, и съвсем го удря на театралничене, още по-усърдно се прави, че не ме забелязва или нехае за мен, после тръшва вратата и превключва на скорост своя бегемот. Потегля, изпод огромните гуми се вдига сняг. Ана затваря входната врата, а аз продължавам да стоя пред нея, вцепенена от вихрушката шеметни мисли и чувства.
— Дай да ти подредим багажа — подканя Ана, като ме докосва по ръката и ми маха да я последвам.
Тръгвам подире й.
— Сърдит ми е.
— Ако не се сърди… ако не е груб, ще си помисля, че се е поболял.
— Ядосан ми е, защото насмалко щяха да ме убият — казвам много уморено. — Всички ми се сърдят.
— Капнала си.
Ана спира насред антрето — да ме изслуша.
— Нима трябва да се извинявам, задето някой се е опитал да ме убие? — роптая аз. — Нима съм си го изпросила? Нима съм направила нещо? Добре де, отворила съм вратата. Държала съм се глупашки, но сега съм тук, нали? Жива съм, нали? Всички сме живи и здрави, нали? Защо всички ми се сърдят?
— Не ти се сърдят всички — възразява Ана.
— Какво съм виновна аз?
— А ти как мислиш, виновна ли си?
Ана ме изучава с изражение, което може да се опише само като рентгенологично. Вижда ме цялата, сякаш съм прозрачна.
— Разбира се, че не — отвръщам аз. — Знам, че нямам никаква вина.
Тя пуска резето на входната врата, после включва алармата и ме отвежда в кухнята. Мъча се да си спомня кога съм яла за последно и кой ден от седмицата сме. После ми светва. Събота. Вече съм питала няколко пъти. Откакто се отървах на косъм, са минали двайсет часа. Масата е подредена за двама, на печката къкри голяма тенджера супа. Надушвам миризмата на току-що опечен хляб, най-неочаквано хем ми призлява, хем огладнявам и въпреки всичко забелязвам една дребна подробност. Щом Ана е очаквала и Луси, защо няма прибори и за нея?