— От полицията намекнаха нещо. Даян не обелваше и дума с какво се занимава, пък и ние, да ви призная, не сме я питали. Доколкото знам, не е оставила дори завещание. Ето каква каша ни натресе сега — споделя с нас Ерик Брей. — И какво да правим с вещите й? — Той ни гледа, както седи в автомобила, и мракът не може да прикрие несретата му. — Наистина в чудо съм се видял.
След насилствена смърт остават доста въртопи. А също неприятности, които никой не вижда по филмите и за които не четем по вестниците: хората, останали след смъртта със своята мъка и главоболия. Давам на Ерик Брей визитната си картичка и му казвам, ако има други въпроси, да ми звънне в службата. Както обикновено в такива случаи му обяснявам, че Институтът разполага с великолепна брошура „Какво да правим, след като полицията си тръгне“, написана от Бил Дженкинс, чийто син — още момче, беше убит преди около две години при глупашки обир на закусвалня.
— В брошурата ще намерите отговори на много от въпросите, които си задавате — добавям аз. — Съжалявам. Насилствената смърт оставя подире си много жертви. Такава е тъжната истина.
— Да, госпожо, не може да се отрече — съгласява се Ерик Брей. — С удоволствие ще прочета всичко, което ми предложите. Оплел съм се като пиле в кълчища. В чудо съм се видял — повтаря се той. — Ще бъда тук, ако имате някакви въпроси. Тук, в автомобила.
Затваря вратата. На гърлото ми е заседнала буца. Трогната съм от болката му, въпреки това не ми е мъчно за убитата му сестра. Ако не друго, то от портрета, който братът й направи, тя ми става още по-отвратителна. Държала се е зле дори с родната си кръв и плът. Бъргър мълчи, докато се качваме по стълбите пред входната врата, и аз пак усещам, че както обикновено оглежда всичко до най-малките подробности. Любопитна й е всяка моя реакция. Доловила е, че още ненавиждам Даян Брей заради онова, което се е опитала да ми причини. Не се и стремя да го крия. Защо да си правя този труд?
Бъргър поглежда лампата на верандата, слабо осветена от фаровете на Ерик Брей. Най-обикновена е, с малък стъклен глобус, прикрепен с бурмички. Полицията намери глобуса в тревата при чемшира, където Шандон явно го е запокитил. После било достатъчно да развърти крушката, която би трябвало да е била нагорещена, казвам аз на Бъргър.
— Затова предполагам, че я е хванал с нещо, за да си предпази пръстите. Може би с палтото.
— По нея няма пръстови отпечатъци — отбелязва прокурорката. — Поне на Шандон, така ми каза Марино. — Тази информация е нова за мен. — Но това не ме изненадва, ако приемем, че е покрил с нещо крушката, за да не си изгори ръцете — добавя тя.
— Ами глобусът?
— Никакви отпечатъци. Най-малкото негови. — Бъргър пъха ключа в ключалката. — Но е възможно да не е пипал с голи ръце и когато е развъртал и глобуса. Само се питам как е стигнал до горе. Доста високо е. — Тя отваря вратата и алармата се разпищява. — Как мислите, дали се е покатерил на нещо?
Прокурорката отива при охранителната система и набира кода.
— Може да е стъпил на перилата — предполагам аз, внезапно вживяла се в ролята на пръв експерт по Жан-Батист Шандон, която никак не ми допада.
— А във вашата къща?
— Сигурно е направил точно това — отвръщам. — Качил се е на парапета и се е хванал за стената или за тавана на верандата.
— И върху вашата лампа няма отпечатъци, в случай че не знаете — съобщава ми тя. — Поне негови.
В хола тиктакат часовници и аз си спомням колко стъписана съм останала, когато след смъртта на Даян Брей влязох за пръв път в къщата й и се натъкнах на колекцията напълно синхронизирани часовници и величествени, ала студени английски антики.
— Пари. — Бъргър е застанала насред хола и оглежда канапето с извити странични облегалки, библиотеката, част от която може да се завърти, шкафа с абаносово покритие. — Наистина. Пари, пари, пари! Ченгетата не живеят така.
— Далаверите с лекарства — отбелязвам аз.
— Не си е поплювала. — Бъргър не пропуска нищо. — Тъпчела се е с лекарства и ги е пласирала на черно. Но явно си е имала подставени лица, които да й вършат мръсната работа. Сред тях е и Андерсън. Както и вашият подчинен от моргата, който е крадял лекарства, а вие сте смятали, че ги пуска в канализацията. Чък не знам кой си. — Тя докосва извезаните със сърма тежки пердета от дамаска и воланите в горния край. — Паяжини — отбелязва. — Прах, която не се е трупала само през последните няколко дни. Има какво още да научим за Брей.
— Със сигурност — съгласявам се аз. — И да продаваш на черно лекарства по рецепта, трудно ще събереш пари за всичко тук, а и за нов ягуар.