— Уместен въпрос. Каквато е била суетна и властна, подозирам, че все е правела нещо, за да се поддържа във форма. — Бъргър също разравя дрехите в пералнята и вади бикини, които отдолу се червенеят. — Неслучайно казваме „да вадиш кирливите ризи на някого“ — отбелязва тъжно. — Понякога и аз имам чувството, че съм станала воайорка. Дали Брей не е имала скоро мензис? Не че това непременно е повлияло върху цените на китайския чай.
— Възможно е — отвръщам аз. — Зависи как се е отразявало на настроенията й. Случва се менструацията да утежнява стомашните разстройства, а мрачните настроения едва ли са се отразили благотворно върху отношенията й с Андерсън.
— Наистина е изумително какви дребни, делнични неща могат да доведат до беда. — Бъргър мята бикините обратно в пералнята. — Навремето разследвах един случай. На някакъв му се пикаело и той решил да отбие на Блийкър стрийт и да се облекчи в храстите. Не виждал къде стъпва, докато не минал друг автомобил, който осветил алеята колкото клетникът да забележи, че пикае върху окървавен труп. Горкият човечец получил сърдечен удар. Малко по-късно някакъв полицай дошъл да провери защо онзи е паркирал неправилно, свърнал в алеята и що да види: мъртъв латиноамериканец с множество прободни рани. До него лежи мъртъв друг човек, по-възрастен и бял, с разкопчан цип и изваден член. — Бъргър отива при мивката, измива си ръцете и ги изтръсква от водата. — Доста време му отнело, докато проумее какво точно е станало — казва тя в заключение.
27.
В девет и половина вечерта приключваме с къщата на Брей и макар да съм уморена, дори не си мечтая да заспя. Преливам от енергия, сякаш съм пренавита. Съзнанието ми свети като огромен град вечер, още малко, и ще изпадна в треска. Не бих признала пред никого какво удоволствие е за мен да работя с Бъргър. Не й убягва нищо. Доста от видяното запазва за себе си. Успя да разпали любопитството ми. Вкусила съм забранения плод да не се придържам към строго определените ми бюрократични граници и започва да ми се услажда. Работя с мускули, до които рядко ми се налага да прибягвам, понеже Бъргър не ме ограничава в областите, където имам най-голям опит, не е тесногръда и плаха. Може би ми се иска и да ме уважава. Срещнала ме е, когато съм в най-дълбоката си дупка и към мен е предявено обвинение. Бъргър връща ключа от къщата на Ерик Брей, който няма никакви въпроси към нас. Дори не проявява любопитство, просто бърза да си тръгне.
— Как се чувствате? — пита ме Бъргър, след като потегляме. — Държите ли се?
— Държа се — потвърждавам аз.
Тя включва лампичката на тавана и с присвити очи се взира в листчето, залепено върху светлинното табло. Набира на телефона в автомобила някакъв номер и включва на високоговорител. Чува се гласът й от съобщението, което е записала на телефонния секретар, сетне тя набира кода, за да провери колко души са я търсили. Осем. Вдига слушалката, за да не ги чуя и аз. Това ме озадачава. Дали по някаква причина е искала да разбера колко са съобщенията? През следващите няколко минути съм погълната от мислите си, а прокурорката подкарва през квартала ми, както е притиснала слушалката до ухото си. Изслушва набързо съобщенията и аз подозирам, че и двете имаме един и същ припрян навик. Ако някой е прекалено многословен, просто изтривам съобщението още преди да съм го чула. Готова съм да се обзаложа, че и Бъргър прави същото. Поемаме по Сългрейв Роуд, който минава през центъра на Уиндзор Фармс, профучаваме покрай Вирджиния Хаус и Ейджкрофт Хол, огромни стари къщи в стил Тюдор, разглобени и натоварени на сандъци в Англия, а после прекарани от богати жители на Ричмънд тук по време, когато районът от край до край е принадлежал на един-единствен човек.
Приближаваме будката на пазача пред моя квартал — Локгрийн. Рита излиза и по любезното й изражение начаса разпознавам, че е виждала и друг път спортния мерцедес и жената, която го управлява.
— Здравейте — поздравява я Бъргър. — Водя ви доктор Скарпета.
Рита се навежда и просулва през отворения прозорец грейнало лице. Радва се, че ме вижда.
— Добре сте се завърнали! — възкликва и в гласа й се долавя облекчение. — Надявам се, за постоянно? Когато ви няма, нещо сякаш не е наред. Напоследък е едно такова тихо и спокойно.
— Прибирам се утре сутринта. — Наляга ме някакво двойствено чувство, дори страх, когато се чувам да изричам тези думи. — Весела Коледа, Рита! Както гледам, всички работим на Бъдни вечер.
— Какво да се прави, такъв е животът!
Продължаваме нататък, жегва ме вина. Това е първата Коледа, когато не съм се сетила да уважа по някакъв начин охраната. Обикновено пека хляб или пращам храна на нещастника, сполетян от тъжната участ да е дежурен и да седи в тясната будка, вместо да е при семейството си. Притихнала съм. Бъргър долавя, че ми е криво.