— Какво има? — пита тя, както посяга да разкопчае палтото си от норка.
— Трябва бързо да се обадя по телефона — отвръщам й аз.
Не казвам на прокурорката какво си мисля. Не се издавам от какво се страхувам. Не споделям всичко това, когато отново излизам от къщата, за да звънна насаме по клетъчния телефон на Марино и да го помоля да дойде незабавно.
— Всичко наред ли е? — пита Бъргър, когато се връщам и затварям входната врата.
Не й отговарям. Нищо не е наред, разбира се.
— Откъде искате да започна — напомням й, че сме дошли да вършим работа.
Помолила ме е да й покажа какво точно се е случило в нощта, когато Шандон се опита да ме убие, и двете влизаме в хола. Започвам от канапето с бяла памучна дамаска пред камината. Миналият петък вечерта седях на него и преглеждах някакви квитанции, телевизорът беше включен, но бях намалила звука. От време на време прекъсваха програмата с новини, за да предупредят за серийния убиец, представящ се като Loup-garou. Съобщаваха за вроденото му заболяване, за това, че е урод, и аз си спомням как оная вечер ми се стори едва ли не нелепо, че по един от местните канали водещият говори съвсем не на шега за мъж, висок към метър и осемдесет, със странни зъби и тяло, покрито с дълги, тънки като на новородено косми. Съветваше хората да не отварят, ако не са сигурни кой е на вратата.
— Някъде към единайсет — обяснявам на Бъргър — превключих май на Ен Би Си, за да видя последните новини, и след броени секунди алармата се задейства. От екранчето се виждаше, че има проблем около гаража, и когато от охранителната фирма се обадиха, им казах да звъннат на полицията, защото нямам представа какво точно е задействало сигнала.
— Значи гаражът ви е с аларма — повтаря Бъргър. — Защо точно гаражът? Защо според вас се е опитал да проникне точно оттам?
— Искал е да включи алармата, та да дойде полиция — повтарям каквото смятам, че се е случило. — От полицията идват. Тръгват си. После на вратата цъфва той. Представя се за ченге и аз му отварям. Който каквото ще да разправя, но тогава Шандон говореше английски, говореше го като майчин, колкото и да се правеше, че не го знае на видеозаписа с разпита. Нямаше никакъв акцент.
— Не звучеше ли като мъжа от видеозаписа? — пита прокурорката.
— Не. Изобщо не звучеше като него.
— Значи не сте разпознали гласа му на записа.
— Не — отвръщам.
— И не смятате, че наистина е искал да проникне с взлом в гаража. Навъртал се е около него колкото да задейства алармата — разпитва Бъргър и както винаги не си записва нищо.
— Съмнявам се. Според мен се опитваше да направи точно каквото вече ви казах.
— Откъде според вас е знаел, че гаражът е с аларма? — любопитства прокурорката. — Доста необичайно си е. Повечето къщи са без охранителни системи в гаражите.
— Не знам дали е знаел и откъде е разбрал.
— Могъл е да опита например някой заден вход, където алармата, стига да сте имали такава, със сигурност е щяла да се задейства. А аз съм напълно убедена — Шандон е знаел, че имате аларма в къщата. Можем да предположим — бил е наясно, че сте взели всички предпазни мерки, особено при тия убийства наоколо.
— Нямам представа какво му се е въртяло в главата — отвръщам доста троснато.
Бъргър крачи напред-назад. Спира пред зиданата от камък камина. Тя зее празна и тъмна, от което къщата ми изглежда необитаема и занемарена като дома на Брей. Бъргър насочва пръст към мен.
— Вие все пак знаете как мисли Шандон — възразява тя. — Точно както той е събирал сведения за вас, опитвал се е да разбере начина ви на мислене и навиците ви, така и вие сте правели същото с него. От раните по труповете сте научавали много за Шандон. Общували сте с него чрез жертвите, чрез местопрестъпленията, чрез всичко, което сте узнали във Франция.
28.
Традиционно италианското ми бяло канапе се розовее от формалина. Върху една от възглавниците се мъдри следа от обувка, вероятно останала, когато скочих горе, за да се изплъзна на Шандон. За нищо на света няма да седна вече на това канапе, не ме свърта да го изхвърля. Присядам на крайчеца на съседния фотьойл, и той със същата бяла дамаска.