— Невъзможно е да сте виждали писмото. — Вцепенена и възмутена съм. — Заключено е в сейф. Откъде знаете какво пише в него?
— Показвали сте го на други хора — отвръща тя съвсем логично.
С малкото обективност, която ми е останала, си давам сметка, че дори и Бъргър да не е разговаряла с всички около мен, включително с Луси и Марино, рано или късно ще го стори. Това е нейно задължение. Би постъпила глупаво и небрежно, ако не го направи.
— Шести декември — подхваща пак прокурорката. — Написал е писмото на шести декември хиляда деветстотин деветдесет и шеста и е помолил сенатор Лорд да ви го предаде на шести декември след смъртта си. Защо е избрал точно тази дата? Нещо по-особено ли има в нея?
Колебая се.
— Дебелокожие, Кей — напомня ми тя. — Дебелокожие.
— Нямам представа какво точно значи шести декември, Бентън само споменава в писмото, че знае колко тежка е за мен Коледата — отговарям аз. — Искал е да получа писмото преди Коледа.
— Коледата е тежка за вас ли?
— Не е ли тежка за всички?
Бъргър не ми отговаря, само пита:
— Кога започна връзката ви?
— През есента. Преди много години.
— Добре, през есента, преди много години. Тогава е започнала сексуалната ви връзка с него. — Казва го така, сякаш не искам да погледна истината в очите. — Докато още е бил женен.
— Точно така.
— Добре. На шести декември тази година сте получили писмото и по-късно същата сутрин сте отишли на пристанището в Ричмънд, за да огледате местопрестъплението. После сте се върнали тук. Опишете ми какво точно правите, когато се прибирате направо от местопрестъпление.
— Носех дрехите, с които съм правила огледа в двоен чувал в багажника — обяснявам аз. — Гащеризон и маратонки. — Продължавам да гледам празното пространство, където би трябвало да е колата ми. — Метнах гащеризона в пералнята, а маратонките — в мивката, напълнена с вряла вода и препарат.
Показвам й обувките. Още се мъдрят върху рафта, където преди повече от половин месец съм ги оставила да се сушат.
— После?
Бъргър отива при пералнята и сушилнята.
— После се съблякох — отговарям й. — Смъкнах всичко по себе си, сложих го в пералнята, пуснах я и влязох в къщата.
— Гола.
— Да. Отидох в банята при спалнята, без да спирам никъде. Така се дезинфекцирам, когато се прибирам направо от оглед на местопрестъпление — завършвам аз.
Бъргър е очарована. Явно вече има някакво предположение, но каквото и да е то, аз се чувствам все по-притеснена и разголена.
— Питам се — разсъждава на глас прокурорката. — Питам се дали Шандон е разбрал отнякъде.
— Разбрал отнякъде ли? Нали нямате нищо против да вляза вътре? Премръзнах.
— Разбрал е отнякъде навиците ви — настоява тя. — Ако е проявявал интерес към гаража заради навиците ви, се е навъртал тук не просто за да задейства алармата. Може би наистина се е опитвал да проникне с взлом. Именно в гаража държите, така да се каже, дрехите на смъртта, в този случай дрехите, омърсени от причинената от него смърт. Били сте гола и уязвима, пък било то и за кратко. — Бъргър идва след мен в къщата и аз затварям вратата на антрето. — Може би има някакви сексуални фантазии, свързани с това.
— Не проумявам откъде ще научи за навиците ми — оспорвам аз предположението й. — Не е видял какво съм правила онзи ден.
Прокурорката ме поглежда с вдигната вежда.
— Сигурна ли сте? Ами ако ви е проследил до вас? Знаем, че по някое време е бил на пристанището, защото тъкмо там е пристигнал в Ричмънд с кораба „Сириус“, където е обръснал видимите части на тялото си, надянал е бялата униформа и за прикритие е работил като готвач, без да общува с никого. Нали такива са предположенията ви? Не си мислете, че съм се хванала на измишльотините му по време на разпита — че бил откраднал паспорт и портфейл и се бил качил на самолета.
— Според нас е пристигнал по същото време, когато се е появил и трупът на брат му — потвърждавам аз.
— Значи Жан-Батист, нали си ни е предвидлив, си е седял мирно и кротко на кораба и ви е наблюдавал как се суетите, след като сте намерили трупа. Най-голямото шоу на света. Тия негодници обичат да гледат как разследваме престъпленията им.