— Но как би могъл да ме проследи? — връщам се аз към тази възмутителна мисъл. — Как? С кола ли?
— Възможно е — казва Бъргър. — Вече не изключвам вероятността Шандон да не е бил сам, да не е окаяният несретник, попаднал в града ви съвсем случайно, или защото така му е било най-удобно. И аз вече не знам какви връзки има и започвам да се питам дали не участва в по-голяма игра, свързана с далаверите на семейството му. Дори със самата Брей, която безспорно е била забъркана с подземния свят. Ето че сега има нови убийства, първата от жертвите също е свързана с организираната престъпност. Един наемен убиец. И един агент на ФБР, разследвал под прикритие нелегални продажби на оръжие. И космите в къмпинга, които може би са на Шандон. Работата е дебела, тук не става въпрос просто за човек, очистил брат си, качил се вместо него на кораб за Ричмънд колкото да се разкара от Париж, понеже гадният му навик да убива и да осакатява жени вече е започнал да пречи на могъщото му престъпно семейство. А после започва да убива и тук, защото не може да се владее? Хайде де! — Бъргър се обляга на плота в кухнята. — Съвпаденията станаха прекалено много. И как се е добрал до къмпинга, ако е нямал кола? Ако приемем, че космите наистина се окажат негови — повтаря тя.
Сядам на масата. Гаражът ми е без прозорци, затова пък на вратата има малки прозорчета. Замислям се дали Шандон наистина не ме е проследил до нас и докато съм чистела и съм се събличала, не е надзъртал през вратата на гаража. Може би някой му е помогнал да намери и къщата край реката. Бъргър може би е права. Може би Шандон не е сам и никога не е бил.
Наближава полунощ, Коледа, Марино го няма никакъв, а от поведението на Бъргър оставам с впечатлението, че е в състояние да продължава така до сутринта.
— Алармата се включва — обобщава тя. — Ченгетата идват и си отиват. Вие се връщате в хола. — Маха ми да я последвам. — Къде седяхте?
— На канапето.
— Така. Телевизорът е включен, вие преглеждате квитанциите, после, някъде около полунощ, какво?
— Почука се на входната врата — отвръщам аз.
— Опишете как.
— Чукаше се с нещо твърдо. — Напъвам се да си спомня всяка подробност. — Като електрическо фенерче или полицейска палка. Както чукат полицаите. Ставам и питам кой е. Или ми се струва, че питам. Не съм сигурна, но някакъв мъж казва, че е от полицията. Обяснява, че около къщата ми бил забелязан съмнителен тип, и пита дали всичко е наред.
— Всичко се връзва, понеже знаем, че някъде час преди това някой се е опитал да ви отвори вратата на гаража.
— Точно така — кимам аз. — Изключвам алармата и отварям, а той стои пред мен — добавям, сякаш разказвам за нещо съвсем безобидно, например игра на криеница.
— Покажете ми — подканя Бъргър.
Прекосявам хола, минавам през трапезарията и отивам в антрето. Отварям вратата и ми се повдига само от това, че повтарям сценарий, при който за малко да се разделя с живота. Ръцете ми се разтреперват. Лампата на верандата още не свети, защото от полицията са взели крушката и абажура и са ги предали в лабораторията, за да ги проверят за пръстови отпечатъци. Никой не ги е заменил с други. От тавана на верандата висят жици. Бъргър чака търпеливо да продължа.
— Нахълта вътре — казвам й. — И изрита с крак вратата, да я затвори. — Аз също я затварям. — С черното палто е и се опитва да ми го метне на главата.
— Когато влезе, беше ли облечен в палтото или го беше свалил.
— Беше облечен в него. Смъкна го, докато влизаше. — Стоя, без да се помръдвам. — И се опита да ме докосне.
— Опитал се е да ви докосне ли? — свъсва се прокурорката. — Със секача ли?
— С ръка. Пресегна се и ме докосна по бузата, по-скоро, опита се да ме докосне.
— И през това време вие стояхте там, така ли?
— Всичко се разигра много бързо — отвръщам аз. — Много бързо — повтарям. — Не съм съвсем сигурна. Знам само, че се опита да направи това, че си смъкна палтото и се опита да ми го метне на главата. А аз побягнах.
— Ами секачът?
— Беше го извадил. Не съм сигурна. Може би го е извадил после. Знам само, че вече го държеше, когато ме подгони из хола.
— А в началото не го е бил извадил, така ли? Отпърво не е държал секача? Сигурна ли сте? — притиска ме тя.
Напъвам се да си спомня, да си го представя.
— Не, в началото не го държеше — решавам накрая. — Отпърво се опита да ме докосне с ръка. А после да ми метне палтото. След това извади и секача.