— Можете ли да ми покажете какво направихте после? — казва прокурорката.
— Да тичам ли?
— Да, тичайте.
— Няма да е същото — обяснявам. — Сега не съм уплашена до смърт, за да тичам както тогава.
— Покажете ми, моля ви, Кей!
Излизам от антрето, минавам през трапезарията и се връщам в хола. Точно пред мен е жълтата масичка, която открих в онзи прекрасен магазин в Катона, щата Ню Йорк. Как ли се казваше? Май „Антиподи“? Красивото светло дърво грее като мед и аз се старая да не забелязвам прахта, натрупала се по нея, и пластмасовата чаша за кафе, която някой е оставил.
— Стъкленицата с формалина беше тук, в ъгъла на масата — показвам аз на Бъргър.
— И е била там, защото?
— Защото вътре беше татуировката. Татуировката, която изрязах от гърба на трупа, на Тома Шандон де.
— Защитата на обвиняемия ще попита защо сте занесли в къщата си човешка кожа, Кей.
— То се знае, че ще попита. Всички ме питат това — започвам да се дразня аз. — Татуировката е важна, породи много, много въпроси, понеже не можехме да разберем какво има на нея. Трупът беше силно разложен, татуировката не се виждаше добре, за капак се оказа, че отдолу има друга. Изключително важно беше да разберем какво е изобразено на първоначалната татуировка.
— Две златни точици, покрити с бухалче — продължава вместо мен прокурорката. — Всички от престъпния клан на Шандон имат татуирани две златни точици.
— Да, така ми казаха и в Интерпол — потвърждавам аз, вече примирила се с факта, че Бъргър и Джей Тали са прекарали доста време заедно и не са го губили напразно.
— Братът Тома е прецакал клана, въртял е свои си далавери, отклонявал е кораби, подправял е товарителници, търгувал е на черно с оръжие и дрога. Предполагаме, че в клана са надушили как им подлива вода. Тома е сменил татуировката си с бухалче и е започнал да използва чужди имена, понеже е знаел, че спипа ли го, кланът ще му види сметката — повтарям дума по дума онова, което са ми обяснили, което Джей ми обясни в Лион.
— Виж ти! — Бъргър допира пръст до устните си и се оглежда. — Както личи, кланът все пак го е убил. Убил го е другият син. Стъкленицата с формалина. Защо сте я донесли вкъщи? Обяснете ми още веднъж.
— Не съм го направила преднамерено, наистина. Отидох в ателието за татуировки в Питърсбърг, за да покажа татуировката на специалист художник. Оттам се прибрах направо вкъщи и оставих стъкленицата в кабинета. Просто по една случайност в нощта, когато той дойде…
— Жан-Батист Шандон.
— Да, той. В нощта, когато дойде, бях преместила стъкленицата тук, в хола, и от време на време я разглеждах, докато вършех други работи. Оставям я. Той ми нахълтва в къщата и аз побягвам. Вече е извадил секача и го е вдигнал, за да ме удари. Стъкленицата ми се изпречи пред очите и в уплахата си по рефлекс съм я грабнала. Скочих на канапето, развъртях капачето и му лиснах формалина в лицето.
— Рефлекс, понеже знаете прекрасно, че формалинът разяжда.
— Няма как да не знам, всеки ден работя с него. В нашата професия се смята за опасно да боравиш с формалин, всички се страхуваме да не се оплискаме — обяснявам аз и си представям как ще погледне на разказа ми разширеният състав съдебни заседатели.
Ще отсъдят, че е съшит с бели конци. Невероятен. Че това е гротеска, небивалици.
— Попадал ли ви е някога в очите? — интересува се Бъргър. — Плискали ли сте се някога с формалин?
— Не, слава богу.
— И така, лиснали сте му го в лицето. После какво?
— Избягах от къщата. Пътем грабнах пистолета — беше на масата в трапезарията, където го бях оставила. Излизам навън, хлъзгам се на заледените стъпала и си чупя ръката — вдигам аз гипса.
— А той какво прави през това време?
— Също излезе от къщата.
— Веднага ли?
— Според мен — да.
Прокурорката заобикаля канапето и застава зад него, при старинния френски дъбов паркет с разядено от формалина покритие. Стъпва на по-светлите квадратчета. Както гледам, формалинът се е плиснал чак до вратата на кухнята. Не го бях забелязала досега. Помня само, че Шандон пищеше и виеше от болка, беше се хванал за очите. Бъргър стои на прага и гледа кухнята. Отивам при нея — какво ли е приковало интереса й?
— Нека се отклоним малко от темата. Не помня да съм виждала кухня като тази — отбелязва прокурорката.
Кухнята е сърцето на моя дом. По полиците като злато греят медни тенджери и тигани, наредени около огромната печка марка „Тайроуд“, която е точно в средата на помещението и се състои от два грила, фурна за ястия, приготвяни на водна баня, два котлона на електричество, няколко на газ, фурна на дървени въглища и голямо колело за огромните тенджери супа, които обичам да приготвям. Всичко е от неръждаема стомана, включително хладилникът и фризерът. По стените на лавички са наредени подправки, има дъска за рязане, голяма едва ли не колкото двойно легло. Дюшемето е дъбово, в ъгъла има висок хладилник за вино, при прозореца пък съм сложила масичка, от която в далечината се вижда скалист лакът на река Джеймс.