— Като в ресторант — проронва Бъргър, докато обикаля из кухнята, и това, защо да си кривя душата, ме преизпълва с гордост. — Някой, който е дошъл тук да работи, но обича и по-изтънчената страна на живота. Чувала съм, че сте ненадмината готвачка.
— Обичам да готвя — казвам й аз. — Така забравям за всичко останало.
— Откъде имате толкова пари? — пита ме прокурорката без заобикалки.
— Не съм прахосница — отвръщам хладно, понеже не обичам да говоря за пари. — През годините съм правила инвестиции и извадих късмет, голям късмет.
— Значи сте и оправна предприемачка — казва Бъргър.
— Опитвам се. Преди да умре, Бентън ми завеща и апартамента си в Хилтън Хед. — Умълчавам се. — Продадох го, беше ми непоносимо там. — Пак млъквам. — Дадоха ми за него шестстотин хиляди, дори малко отгоре.
— Ясно. А това какво е? — сочи тя машинката за гофрети.
Обяснявам й.
— Е, щом всичко приключи, ще дойда някой път да ми сготвите — заявява най-безцеремонно Бъргър. — Според мълвата сте майсторка на италианската кухня. Вашият специалитет.
— Да. Готвя главно италианска кухня. — Тук не става дума за никакви мълви. Прокурорката знае за мен повече, отколкото самата аз. — Как мислите, дали е влязъл тук и се е опитал да си наплиска лицето на мивката? — пита ме след това тя.
— Нямам представа. Знам само, че избягах от къщата и паднах, а когато вдигнах очи, той се олюляваше на вратата и ме търсеше опипом. Слезе по стълбите, още пищеше, свлече се на земята и захвана да си разтрива лицето със сняг.
— За да махне формалина от очите си ли? Той е доста мазен, нали? Трудно се измива.
— Не е лесно — потвърждавам аз. — Трябва да се наплискаш обилно с вода.
— И вие не му ли го казахте? Не се ли опитахте да му помогнете?
Стрелвам я с поглед.
— Я не се занасяйте — казвам й. — Вие на мое място какво щяхте да направите? — Пробожда ме гняв. — Нима очаквате да се правя на чичо доктор, след като онзи копелдак се опита да ми пръсне черепа?
— Ще ви зададат този въпрос — отговаря ми делово прокурорката. — Понеже ме питате, и аз нямаше да му помогна, но между нас да си остане. И така, той е в предния ви двор.
— Пропуснах да ви кажа, че докато тичах към двора, натиснах бутона на алармата — сещам се аз.
— Грабнали сте формалина. Грабнали сте пистолета. Натиснали сте бутона на алармата. Проявили сте завидно присъствие на духа, нали? — отбелязва Бъргър. — Та двамата с Шандон сте в предния двор. Луси пристига и се налага да я убеждавате да не го застрелва на място. Изсипват се полицаи и агенти от Службата за огнестрелно оръжие. Край на играта.
— Де да беше краят! — възкликвам аз.
— Секачът — връща се пак на това прокурорката. — Разбрали сте с какво е нападнал Брей, след като сте отишли в железарията, поогледали сте се и сте открили инструмент, който би могъл да оставя следи като тези по трупа й.
— Не само това — възразявам аз. — Знаех, че Брей е удряна с нещо, което има две различни повърхности. Едната заострена, другата — квадратна. От раните по черепа можех да съдя за формата на предмета, с който е удряна, а също от петната и шарките по матрака, за които знаех, че са останали от нещо окървавено. Най-вероятно от същия предмет. От нещо като чук или пика, но с по-особена форма. Достатъчно е да се поогледаш. И да поразпиташ.
— А после, когато е дошъл в къщата ви, е криел под палтото си секача или каквото там е носел, за да ви удари с него — казва тя обективно и безпристрастно.
— Да.
— Значи в дома ви е имало два секача. Онзи, който сте купили от железарията вече след като Брей е била убита. И вторият, който той е донесъл.
— Да. — Втрещена съм от онова, което току-що е изрекла. — Боже мой! — проронвам. — Точно така. Купих секача вече след убийството й, а не преди него. — Безнадеждно объркана съм от случилото се, изгубила съм дирята на дните, на всичко. — Къде ми е умът? Датата върху касовата бележка…