Отварям входната врата. Усещам как Бъргър пронизва с поглед гърба ми. Марино изглежда така, сякаш всеки момент ще се разпадне. Не мога да разбера дали е бесен, или уплашен до смърт. Може би и двете.
— Какво става тук, да го вземат мътните? — подвиква той и мести очи от мен към прокурорката.
— Извинявай, че те държах толкова дълго на студа — казвам му аз.
29.
Марино се е забавил толкова, понеже се е отбил до хранилището за веществени доказателства в полицейското управление. Бях го помолила да вземе ключа от неръждаема стомана, който намерих в джоба на шортите на Мич Барбоса. Марино обяснява на Бъргър и на мен, че доста дълго е ровил в тясното помещение зад телената мрежа със стелажи, отрупани с пликове с кодове, където държат веществените доказателства, някои иззети миналата събота от дома ми.
Ходила съм в това хранилище. Имам представа. От пликовете звънят клетъчни телефони. Чуват се пейджъри — по тях нищо не подозиращи хора се опитват да се свържат със свои познати, които или са зад решетките, или вече са мъртви. В хранилището има и хладилници, там под ключ държат веществени доказателства, които могат да се развалят, например суровото пиле, което бях начукала със секача.
— И защо го удряхте със секача? — моли Бъргър да й изясня тази подробност от доста странния си разказ.
— Пилето е още в хладилника — вметва Марино. — Длъжен съм да отбележа, че си го направила на кайма.
— Опишете ми подробно какво направихте с пилешкото месо — притиска ме прокурорката, сякаш съм на свидетелската скамейка.
Стоя в антрето с лице към нея и Марино и обяснявам как съм сложила върху дъската за рязане суровите пилешки гърди и съм ги удряла със секача, и с двете му страни, за да видя какво ще се получи. И тъпият, и острият край са оставили следи, еднакви като очертания и размер с раните по трупа на Брей, особено с натрошените части по черепа и хрущялите, запазили отлично формата на онова, което е проникнало в тях. Обяснявам, че после съм разстлала бяла калъфка за възглавница. Намазала съм дръжката на секача с кетчуп. Каква марка, иска да знае, естествено, Бъргър.
Спомням си, че кетчупът беше „Смоуки Пиг“ и го разредих, за да е с гъстотата на кръв, а после притиснах намазаната с кетчуп дръжка до плата, за да видя каква следа ще се получи — същата, както по окървавения матрак на Брей. Марино казва, че калъфката за възглавница заедно със следите от кетчуп е пратена в лабораторията — да я изследват за ДНК. Подмятам, че само си губят времето. За кой дявол ни е да правим изследвания на доматен сос? Не че се опитвам да остроумнича, просто ми е толкова криво, че ставам жлъчна. Обещавам, че в лабораторията ще получат само един резултат: „Не е от човек“. Марино снове напред-назад.
Работата ми била спукана — тросва се той, — понеже секачът, който съм била купила, за да си правя разни експерименти, бил изчезнал. Марино не могъл да го намери. Бил го търсил под дърво и камък. Секачът не бил вписан като веществено доказателство и в компютъра. Очевидно така и не е стигнал до хранилището в полицейския участък, не бил прибран и от криминалистите, не бил предаден и в лабораторията. Нямало го, и туйто. Бил изчезнал яко дим. А аз не пазя касовата бележка. Вече съм повече от сигурна.
— Казах ти по телефона в колата, че съм го купила — напомням му аз.
— Да де — потвърждава Марино.
И той помнел как, след като съм си тръгнала от железарията, съм му звъннала от автомобила — някъде между шест и половина и седем вечерта. Споменала съм му, че според мен Брей е убита със секач. Казала съм му, че съм купила такъв инструмент. После обаче Марино натъртва: това съвсем не означавало, че не съм купила вече след убийството на Брей секач колкото да си осигуря алиби.
— За да излезе, че не си притежавала такъв инструмент, дори не си знаела с какво е убита тя и си научила вече след убийството.
— На чия страна си ти бе? — подвиквам му аз. — Нима вярваш на тия тъпотии на Райтър? Божичко! До гуша ми дойде.
— Тук не става въпрос на чия страна съм, докторке — отвръща свъсен Марино, а Бъргър само ме гледа.