Пак се връщаме към това, че в къщата ми е намерен само един секач: онзи, по който е имало кръв на Брей. Били го открили в хола ми, върху персийския килим, точно на четирийсет и три сантиметра вдясно от масичката. Напомням, че това не е бил моят секач, а този на Шандон, и си представям зад мрежата в склада за веществени доказателства плика от евтина амбалажна хартия с код, с който съм обозначена аз — Скарпета.
Вие ми се свят, облягам се на стената в антрето. Сякаш, след като ме е сполетяло нещо ужасно и фатално, съм напуснала тялото си и наблюдавам сама себе си някъде отгоре. Наблюдавам собственото си унищожение. Мъртва съм подобно на други, чиито пликове от амбалажна хартия накрая се озовават в склада с веществени доказателства. Не, не съм мъртва, но може би е за предпочитане да бях умряла, отколкото да съм обвиняема. Имам чувството, че ми режат къс по къс живо месо.
— Марино, опитай ключа — подканям го аз.
Той се двоуми, свъсен. После вади от вътрешния джоб на износеното си кожено яке с протрита вълнена подплата прозрачния найлонов плик за веществени доказателства. Отваря вратата, през която ни блъсва студен вятър, сетне пъха — с лекота — стоманения ключ в ключалката, завърта я и зъбците се плъзгат.
— Цифрата, написана върху ключа — обяснявам едва чуто на Марино и Бъргър. — Двеста трийсет и три. Това е кодът за охранителната ми аларма.
— Моля? — възкликва прокурорката, както никога загубила дар слово.
Тримата отиваме в хола. Присядам на плочата пред камината — не ти трябва Мара Пепеляшка. Бъргър и Марино не сядат на съсипаното канапе — предпочитат да се разположат в близост до мен, гледат ме и очакват някакво обяснение. Има едно-единствено, според мен очевидното.
— Само полицията и Бог знаят кой е влизал и излизал от къщата ми след събота — подхващам аз. — Има едно чекмедже в кухнята. В него държа всички ключове. От входната врата, от автомобила, от кабинета в службата, от кантонерките, от всякъде. Доста народ е имал достъп до резервните ключове, пък и вие знаете кода на алармата, нали? — поглеждам аз към Марино. — Когато сте си тръгнали, сте я включили. Ето, преди малко, когато дойдохме, беше включена.
— Трябва ни списък на всички, влизали в къщата — отсича мрачно Бъргър.
— Ще ви кажа всички, за които знам — отвръща Марино. — Но невинаги съм присъствал, когато тук са идвали хора. Не гарантирам, че знам имената на абсолютно всички.
Въздишам тежко и се облягам отстрани на камината. Започвам да изброявам ченгетата, които съм видяла с очите си, включително Джей Тали. Включително Марино.
— Идвал е и Райтър — добавям.
— Аз също — казва Бъргър. — Но не съм си отворила сама. Не знаех кода.
— Кой ви отвори? — питам я аз.
Тя отговаря, като поглежда към Марино. Смутена съм, понеже Марино изобщо не ми е споменавал, че е бил екскурзовод на Бъргър. Смешно е, че се чувствам обидена. Така де, кой друг, ако не Марино? На кого се доверявам повече, отколкото на него? Той е видимо развълнуван. Става и отива в кухнята. Чувам го, че отваря чекмеджето, където държа ключовете, после и хладилника.
— Бях с вас, когато намерихте ключа в джоба на Мич Барбоса — започва да разсъждава на глас Бъргър. — Няма как да сте го сложили там, няма как да сте го подхвърлили — отсъжда тя. — Не сте били на местопрестъплението. Докосвали сте се до трупа само в наше присъствие. Ние с Марино бяхме там, когато отворихте ципа на чувала — изпухтява отчаяно тя. — А Марино?
— Изключено! — прекъсвам я и махам с ръка. — Със сигурност е имал достъп до трупа, но е изключено той да е сложил ключа. Пък и доколкото разбрах, дори не е видял на местопрестъплението мъртвия Барбоса. Когато е отишъл в Мосби Корт, трупът вече е бил натоварен на линейката.
— Значи го е направил или някой от полицаите, присъствали на местопрестъплението, или…
— Или — довършвам вместо нея мисълта й — ключът е пъхнат в джоба на Барбоса, когато той е бил убит. На истинското местопрестъпление. А не там, където са го подхвърлили.
Марино се връща — пие бира „Спейтън“, сигурно я е донесла Луси. Поне аз не помня да съм я купувала. Вече имам чувството, че нищо в собствената ми къща не е мое, и в съзнанието ми изплува разказът на Ана. Започвам да разбирам какво й е било, когато нацистите са завзели бащиния й дом. Внезапно осъзнавам, че човек може да бъде тласнат отвъд гнева, отвъд сълзите, отвъд негодуванието, дори отвъд мъката. Накрая волю-неволю затъваш в черното мочурище на примирението. Казваш си, това е положението, и толкоз. Било каквото било. Станалото — станало.