Описвам й какво се е случило. Луси бе отишла до Медицинския колеж на Вирджиния, за да прибере от болницата Джо, и когато малко след полунощ пристигнаха, ние с Шандон вече бяхме в предния двор. Луси, сега изникнала в спомените ми, сякаш е чужд човек, непозната, която не се владее и е жадна за насилие. Лицето й бе изкривено до неузнаваемост от гняв, когато тя насочи пистолета към Шандон и сложи пръст върху спусъка, а аз я замолих да не стреля. Тя му крещеше, псуваше, а аз виках с цяло гърло: недей, недей, Луси, не го прави! Шандон се мъчеше неописуемо, бе ослепен и се мяташе, търкаше със сняг разядените си от химикала очи, виеше и молеше за помощ. Щом стигам до тук, Ана ме прекъсва.
— На френски ли говореше? — пита ме тя.
Въпросът ме сварва неподготвена. Мъча се да си спомня.
— Според мен — да.
— Значи знаеш френски.
Отново се замислям.
— Е, учила съм го в гимназията. Помня само, че той молеше за помощ, поне така ми се стори. Май разбирах какво казва.
— Опита ли се да му помогнеш?
— Опитвах се да му спася живота, да спра Луси, за да не му тегли куршума.
— Значи си помагала на Луси, а не на него. Всъщност не си се опитвала да му спасиш живота. Опитвала си да спреш Луси, за да не опропасти своя.
Мислите ми се блъскат, заличават се една друга. Аз не отговарям.
— Искала е да го убие — продължава Ана. — Ясно е като бял ден.
Кимам, гледам невиждащо някъде пред себе си, изживявам всичко наново. „Луси, Луси! — виках я по име, за да разсея желанието й да убива. — Луси! — Припълзях по-близо до нея по заснежения преден двор. — Остави оръжието. Луси, не го прави! Моля те. Остави оръжието!“ Шандон се търкаляше и се гърчеше, надаваше ужасни звуци, каквито ще чуеш от ранен звяр, а Луси бе застанала на колене, в бойна позиция, бе стиснала с разтреперани ръце пистолета и го беше насочила към главата му. После от всички страни бяхме заобиколени от крака. В двора ми бяха нахълтали агенти на специалните служби и полицаи, облечени в тъмни бойни униформи и стиснали пушки и пистолети. Видяха се в чудо — не знаеха какво да правят, когато ме чуха да моля племенницата да не убива най-хладнокръвно Шандон. „Имаше достатъчно убийства — продължавах да я убеждавам аз, след като допълзях на педя от нея — лявата ми ръка беше счупена и не можех да я движа. — Недей! Не го прави! Ние те обичаме!“
— Сигурна ли си, че Луси е възнамерявала да го убие, макар и не при самозащита? — пита отново Ана.
— Да — отвръщам. — Сигурна съм.
— В такъв случай да смятаме ли, че може би не се е налагало да убива и ония типове в Маями?
— Там е било съвсем различно, Ана — възразявам аз. — Не мога да виня Луси, задето е постъпила така, когато го е видяла пред къщата ми — видяла е него и мен в преспите, на няколко крачки един от друг. Знаеше за другите случаи тук, за Ким Луонг и Даян Брей. Знаеше прекрасно защо е дошъл в къщата ми, какво смята да направи. Как щеше да се чувстваш ти на мястото на Луси?
— Не си представям.
— Точно така — отвръщам. — Според мен никой не може да си го представи, докато не му дойде на главата. Знам, че ако не Луси, а аз бях дошла с колата и бях видяла племенницата си в двора, ако той се беше опитал да убие нея…
Млъквам, замислям се — не е по силите ми да довърша изречението.
— Щяла си да му теглиш куршума — прави го вместо мен Ана.
— Бих могла.
— Въпреки че той е бил безопасен? Въпреки че е бил безпомощен, мятал се е в ужасни мъки, бил е ослепен?
— Трудно ще разбереш, Ана, дали някой е безпомощен. Какво съм могла да зная, скована от ужас навън в преспите, в непрогледната нощ, със счупена ръка?
— Е, все пак си знаела достатъчно, щом си умолявала Луси да не го убива.
Ана става от стола и аз я гледам как откача черпака от металната поставка над печката, по която са наслагани тигани и тенджерки, а после пълни големи пръстени купички, над които се вият дъхави кълбета. Слага супата на масата, оставяйки ми време да осмисля думите й.
— Хрумвало ли ти е някога, че животът ти прилича на дългите смъртни актове, които издаваш? — пита след това Ана. — Дължи се на еди-какво си. — Тя размахва ръце, сякаш дирижира оркестъра на ударенията, които слага. — Сега си се озовала в положение, което се дължи на това и това, но поразрови ли се човек, открива първоначалната рана. Смъртта на баща ти.