— Не мога да живея повече тук — казвам на Бъргър и Марино.
— То оставаше да можеш! — изстрелва Марино с нападателния, яден тон, който напоследък носи като втора кожа.
— Знаеш ли какво, Марино — казвам му, — я да не ми подвикваш! Всички сме ядосани, бесни, капнали от умора. Не знам какво точно става, но е ясно като бял ден, че някой, когото познаваме, е забъркан в убийствата на двете последни жертви, на двамата изтезавани мъже, и според мен, който е пъхнал ключа ми в джоба на Барбоса, или иска да натопи мен и за тези престъпления, или, по-вероятно, ми праща предупреждение.
— Според мен е предупреждение — отсъжда Марино.
„А къде е Роки?“ — ми е на устата да го попитам.
— Драгото ви синче Роки — изрича го вместо мен Бъргър.
Марино отпива юнашка глътка от бирата и бърше с длан уста. Не отговаря.
Бъргър си поглежда часовника, сетне извръща очи към нас.
— Е, честита Коледа! — възкликва.
30.
Когато някъде към три след полунощ се прибирам, къщата на Ана е тъмна и притихнала. Тя предвидливо е оставила да светят лампите в антрето и в кухнята, където до кристална чаша има бутилка уиски „Гленморанджи“ — в случай че ми дотрябва успокоително. Но е нощ, за кога да пия! Дълбоко в себе си съжалявам, че Ана не е будна. Почти се изкушавам да изтрополя — дано се събуди и дойде при мен. Странно, пристрастила съм се към нашите сеанси, а всъщност би трябвало да съжалявам, че изобщо ги е имало. Отивам бавно в крилото за гости, замислям се за трансференцията и се питам дали и при мен с Ана не се е получило точно това. Или може би ми е самотно и криво просто защото е Коледа, а аз се разхождам будна, смазана от умора в чужда къща, след като цял ден съм разследвала насилствени смърти, включително смърт, за която обвиняват мен.
Ана е оставила върху леглото ми бележка. Вдигам скъпия кафеникав плик и от тежината и дебелината му разбирам, че онова, което ми е написала, е дълго. Оставям дрехите си на купчина върху пода на банята и си представям грозотата, загнездила се в гънките им заради онова, което съм правила последните двайсет часа, и местата, където съм била. Чак след като излизам изпод душа, си давам сметка, че дрехите са се вмирисали на пожара в мотелската стая. Намотавам ги на кълбо и ги слагам в кърпа, та да забравя за тях, докато ги занеса на химическо чистене. Замятам се с една от пухкавите хавлии на Ана, отивам при леглото и със свито сърце отново взимам писмото. Отварям го и разгръщам шестте твърди листа с воден знак. Започвам да чета, като си налагам да не бързам. Ана е внимателна и предпазлива и иска да осмисля всяка нейна дума, понеже не си пилее думите на вятъра.
„Драга ми Кей,
Като дете, расло през войната, усвоих, че истината невинаги се покрива с доброто. Ако на прага ти дойдат есесовци и попитат дали вътре в къщата има евреи, не казваш истината — че ги укриваш. Когато бащиният ми дом в Австрия беше превзет от есесовци, пак не можех да кажа истината — че ги ненавиждам. Когато нощи наред командирът на есесовците в Маутхаузен идваше в леглото ми и ме питаше дали онова, което прави, ми е приятно, не му казвах истината.
Пускаше мръснишки шегички и ми съскаше в ухото — така правели евреите, когато ги умъртвявали в газовите камери, а аз се смеех, понеже ме беше страх. Понякога, идваше ли от лагера, беше мъртвопиян и веднъж се похвали, че по време на есесовска хайка в съседен Лангенщайн бил убил дванайсетгодишно селянче. По-късно научих, че детето било застреляно не от него, а от шефа на полицията в Линц, тогава обаче му повярвах и се уплаших неописуемо. И аз бях дете. Никой не беше в безопасност. (През 1945 година същият командир бе убит край Гусен и трупът му беше изложен за назидание. Видях го и го заплюх. Такава беше истината за чувствата ми — истината, която дотогава не можех да изрека!)
Излиза, че истината е относително нещо. Всичко зависи от момента. От това дали е безопасно да я кажеш. Истината е лукс на привилегированите, на хора, които разполагат с достатъчно храна и не са принудени да се укриват само защото са евреи. Истината е в състояние да те унищожи, затова не е мъдро и безопасно да бъдеш винаги откровен. Странно е да го признае един психиатър, нали? Давам ти този урок не току-така, Кей. След като прочетеш писмото, го унищожи и не признавай, че то е съществувало някога. Познавам те добре. Ще ти бъде трудно да го извършиш. Но ако те питат, не казвай какво съм споделила тук с теб.
Животът ми в Щатите ще бъде съсипан, ако се разбере, че семейството ми е давало храна и подслон на есесовци, нищо че дълбоко в себе си ги мразехме. Беше въпрос на живот и смърт. Според мен и ти ще пострадаш не на шега, ако се разчуе, че най-добрата ти приятелка е симпатизирала на нацистите — сигурна съм, че ще ми лепнат този етикет. Това е ужасно, особено при положение че ги ненавиждах от дън душа. Аз съм еврейка. Баща ми беше далновиден човек и знаеше прекрасно какво смята да направи Хитлер. В края на трийсетте години използвал връзките си в банковите и политическите среди, платил колкото трябва и ни уредил нова самоличност. Прекръстил ни на Зенър и ни откарал от Полша в Австрия, но аз съм била малка и още не съм разбирала нищо.