Не можеш да си представиш какво изпитах, когато Луси спомена, че така се казва и детективското бюро в Ню Йорк, където се е хванала на работа. Снощи бях толкова разстроена не само заради призовката, която ми донесоха вкъщи. Ето какво се случи: получих призовката. Звъннах на Луси, понеже мислех, че знае какво става с теб. Тя отвърна, че новата й «шефка» (Тиюн Макгъвърн) е в града и е споменала нещо за «Последен пристан». Бях стъписана. Още не мога да се окопитя и да проумея какво означава всичко това. Дали Луси не знае за папката на Бентън?
Още веднъж се питам, възможно ли е да е съвпадение, Кей? Дали на Луси по една случайност й е хрумнало същото име, което Бентън е дал на поверителната папка? Възможно ли е всички тези съвпадения да са случайни? Сега се оказва, че в Ню Йорк има бюро с името «Последен пристан» и Луси отива там, че разследването на Шандон също е прехвърлено в Ню Йорк, понеже преди две години той бил извършил убийство и там, точно когато и Кари Гретхен си излежаваше присъдата в Ню Йорк, бившият й съучастник, убиецът Темпъл Голт също бе застрелян (от теб) в Ню Йорк, Марино също е станал полицай именно в Полицейското управление на Ню Йорк. И Роки живее там.
Нека накрая ти кажа, че ми причернява при мисълта как бих могла да утежня още повече положението ти, макар че бъди сигурна — няма да кажа и дума, която да бъде изтълкувана превратно. За нищо на света! Твърде стара съм за това. Утре, на Коледа, заминавам на вилата в Хилтън Хед, ще остана там, докато стане възможно да се върна в Ричмънд. Правя го по няколко причини. Нямам намерение да улеснявам живота на Бъфорд или на когото и да било — нека, ако искат, ме търсят. И по-важното, трябва да се подслониш някъде. Не се прибирай у вас, Кей.“
Четях и препрочитах писмото. Призляваше ми при мисълта, че Ана е расла в отровния въздух на Маутхаузен и е знаела какво се разиграва там. Стана ми много мъчно, че цял живот е слушала подмятания и дебелашки шегички за евреите, че е научавала нови и нови подробности за зверствата срещу тях и същевременно е знаела, че и тя е еврейка. Както и да оправдава баща си, той се е държал като страхливец и подлец. Подозирам, че е знаел как Ана е изнасилвана от есесовеца, с когото е ядял и пиел, и пак не е предприел нищо. Нищичко.
Виждам, че наближава пет сутринта. Клепачите ми са натежали, нервите ми са опънати до скъсване. Безсмислено е да се опитвам да спя. Ставам и отивам в кухнята да направя кафе. Седя известно време пред тъмния прозорец, гледам към реката, която не виждам, и осмислям казаното от Ана. Сега вече много неща в поведението на Бентън от последните години ми се изясняват. Спомням си дните, когато твърдеше, че от напрежението го боли глава, и се сещам, че е изглеждал махмурлия — явно наистина го е мъчел махмурлук. Беше все по-потиснат, отчужден и отчаян. В известен смисъл го разбирам, задето не ми е казал за писмата, за телефонните обаждания, за папката „ПП“, както я е наричал. Но не съм съгласна с него. Трябвало е да ми каже.
Не помня да съм се натъквала на такава папка, когато след неговата смърт преглеждах личните му вещи. Всъщност не помня много неща от ония дни. Тогава живеех сякаш под земята, движех се тромаво и бавно, не виждах накъде вървя и откъде идвам. След смъртта на Бентън Ана ми помогна да прегледам багажа му. Изчисти гардеробите, провери чекмеджетата, докато аз сновях като пощръкляло насекомо от стая на стая и ту пелтечех несвързано, ту помагах, ту плачех неудържимо. Питам се дали пък тя не се е натъкнала на папката. Знам, че трябва да я намеря, ако още съществува.
Първата предизгревна светлина е с намек за тъмносиньо, правя кафе на Ана и й го нося в стаята. Ослушвам се пред прага — да разбера дали се е събудила. Не се чува нищо. Открехвам тихо вратата и внасям кафето. Слагам го на овалната масичка до леглото. Ана обича нощните лампи. Стаята й е осветена като писта нощем, има крушки едва ли не във всяка чупка. В началото ми се стори странно. Сега вече започвам да я разбирам. Вероятно свързва пълния мрак с това как навремето е чакала сама и ужасена пияният вонящ нацист да дойде и да насили младото й тяло. Нищо чудно, че е посветила живота си на душевно осакатени хора. Ана ги разбира. И тя изучава трагедиите от своето минало точно както според нея и аз.
— Ана! — прошепвам. Виждам как се размърдва. — Ана! Аз съм. Нося ти кафе.
Тя се сепва и сяда, присвила очи, с бяла коса, полепнала тук-там по лицето. „Честито Рождество“, понечвам да й кажа, но овреме се спирам и само й пожелавам: