— Със сина на Марино — Роки ли? — питам я аз.
— И това ми минава през ума.
— Имаш ли представа, Ана, какво е станало с папката на Бентън? С папката „ПП“, както я е наричал?
— Не съм я виждала никога.
Както седи в леглото, тя изправя гръб, решава, че е време да става, и завивките се смъкват до кръста й. Голите й ръце изглеждат окаяно тънички и сбръчкани, сякаш някой е изпуснал въздуха в тях. Гърдите й са увиснали под черната коприна.
— Не съм виждала папка, докато ти помагах да прегледаш дрехите и личните му вещи. Но не съм влизала в кабинета.
Не помня почти нищо.
— Не бих и влязла. — Ана отмята завивките и спуска крака към пода. — За нищо на света. Не ми е работа. Служебните му папки де. — Изправя се и се замята с халата.
— Реших, че ще ги прегледаш ти — извръща към мен очи моята приятелка. — Направи го, нали? Ами кабинетът му в „Куонтико“? Бентън вече се беше пенсионирал, сигурно е изнесъл всичко оттам?
— Да, беше си прибрал нещата. — Тръгваме по коридора към кухнята. — Папките с различните случаи, които е разследвал, са останали там. За разлика от някои свои колеги, пенсионирали се във ФБР, Бентън не смяташе, че случаите, по които е работил, му принадлежат — добавям тъжно аз. — Затова знам със сигурност, че когато се пенсионира, не е изнасял папки от „Куонтико“. Виж, не знам дали не е оставил там папката „ПП“. Ако я е оставил, няма да я видя никога.
— Тя си беше негова — натъртва Ана. — С лична кореспонденция. Докато споделяше с мен какво му се случва, никога не го е свързвал с ФБР. Възприемаше заплахите и странните обаждания като нещо лично, не знам дали е споделял за тях с други агенти. Беше изпаднал в страшна параноя отчасти защото някои от заплахите бяха отправени към теб. Поне от думите му излезе, че съм единственият човек, на когото е казвал. Всъщност сигурна съм. Многократно съм му повтаряла, че трябва да съобщи във ФБР. — Тя клати глава. — Не искаше и да чуе.
Изтръсквам филтъра на кафеварката над кофата за смет и усещам как отново ме жегва старата обида. Бентън е криел толкова много от мен!
— Бива ли такова нещо! — възкликвам. — Ако беше казал на някои от агентите, сигурно нямаше да се стигне дотук.
— Искаш ли още кафе?
Сещам се, че нощес изобщо не съм лягала.
— Няма да е зле — отговарям аз.
— Кафе по виенски — решава Ана, след което отваря хладилника и тършува из пакетите с кафе. — Тази сутрин нещо ми е домъчняло за Австрия.
Казва го донейде язвително, сякаш се кори, задето е разкрила подробности от миналото си. Сипва от зърната в мелничката за кафе и за кратко кухнята се изпълва с шум.
— Накрая Бентън бе разочарован от Федералното бюро — започвам да разсъждавам на глас. — Според мен вече не се доверяваше на хората около себе си. Съперничество, какво да се прави! Беше шеф на отдела и съзнаваше, че тръгне ли да излиза в пенсия, всички ще се хванат гуша за гуша заради топлото му началническо местенце. Познавам си го, никога не споделяше проблемите си, точно както и случаите, по които работеше. Ако не друго, беше ненадминат в умението да пази тайна.
Прехвърлям наум всички възможности. Къде ли Бентън би могъл да сложи папката? Къде? Имаше у дома своя си стая, където държеше вещите си и включваше преносимия компютър. Имаше чекмеджета с папки. Но аз съм ги преглеждала и не съм се натъквала на папка, каквато ми описва Ана.
После ми хрумва друго. Преди да го убият във Филаделфия, Бентън бе отседнал в хотел. Върнаха ми няколко сака с негов багаж, включително куфарчето му, което отворих. Прегледах го, точно както и полицията. Знам, там нямаше папка с инициали „ПП“, но ако Бентън наистина е подозирал, че Кари Гретхен има пръст в странните телефонни обаждания и бележките, които е получавал, със сигурност е носел със себе си и папката „ПП“, докато е работел по новите случаи, вероятно свързани с Гретхен. Със сигурност я е взел и във Филаделфия.
Отивам при телефона и звънвам на Марино.
— Честито Рождество — пожелавам му. — Аз съм.
— Моля? — изпелтечва сънено той. — Ох, мамка му! Колко е часът?
— Седем и нещо.
— Седем ли! — Стон. — Ох, да му се не види, Дядо Коледа още не е пристигнал. Какво си се раззвъняла толкова рано?
— Важно е, Марино. Когато полицията оглеждаше в хотелската стая във Филаделфия личните вещи на Бентън, ти видя ли ги?
Звучна прозявка, после сумтене.
— Да го вземат мътните, край, ще престана да си лягам по нощите! Тия дробове ще ме вкарат в гроба, трябва да спра цигарите. Снощи се заседяхме с едни приятели в „Дивата патица“. — Поредната прозявка. — Чакай малко да се освестя. И да превключа каналите. Ту ми говориш за Коледа, ту ме питаш нещо за Филаделфия.