— От дъжд на вятър съм й давала уроци. Само да знаеш колко е схватлива! Но хората, които могат да боравят и с двете си ръце, имат предимство — обяснява за мен Луси на Макгъвърн.
„Там ще свърша“, изникват като ярка светлина в съзнанието ми думите на Бентън.
— Така си е. Защото се иска координация.
— Човек трябва да използва едновременно двете си ръце и двата си крака. За разлика от самолетите с неподвижни крила хеликоптерите по принцип не са много устойчиви.
— Това ти казвам де. Опасно си е.
„Там ще свърша, Ана.“
— Не е опасно, Тиюн. Дори двигателят да угасне на триста метра височина, пак можеш да се приземиш. Витлото продължава да си се върти от въздуха. Чувала ли си някога за авторотация? Приземяваш се на някой паркинг или в двор. Виж, със самолет няма как да го направиш.
„Какво си имал предвид, Бентън? Дявол го взел, какво си имал предвид?“
Меся ли, меся, като въртя топката тесто задължително по посока на часовниковата стрелка, защото работя с дясната ръка и гледам да не оцапам гипса.
— Нали твърдеше, че двигателят ти нямало да ти угасне никога? Пие ми се ром с яйца. Днес Марино ще забърка ли прочутия си специалитет? — пита Макгъвърн.
— Приготвя го на Нова година, не на Коледа.
— Я не се занасяй! Да не би да е забранен на Коледа? Направо не проумявам как тая жена го прави.
— С инат, ето как.
— Това не е шега работа. А ние си седим и мързелуваме.
— Няма да ни разреши да й помагаме. Не дава и да припаря до тестото й. Вярно ти казвам. Лельо Кей, от това месене не те ли боли лакътят?
Вдигам глава, очите ми се фокусират. Меся с дясната ръка и с пръстите на лявата. Извръщам се към часовника над мивката и виждам, че съм изгубила представа за времето и мачкам тестото вече близо десет минути.
— Майко мила, в кой свят се отнесе? — От веселото настроение на Луси не остава и помен, след като тя се взира в лицето ми. — Само не ми казвай, че си се скапала заради тия простащини! Всичко ще се оправи, ще видиш!
Смята, че се притеснявам заради разширения състав на съдебните заседатели, а по ирония на съдбата точно тази сутрин изобщо не ми е до него.
— Ние с Тиюн ще ти помогнем, вече ти помагаме. Какво според теб сме правили напоследък? Разработвали сме план, който искаме да обсъдим с теб.
— След рома с яйцата — отсича с блага усмивка Макгъвърн.
— Бентън споменавал ли ти е някога за Последен пристан? — изплювам накрая камъчето и ги гледам ядно и едва ли не осъдително, сетне по обърканото им изражение схващам, че двете нямат и понятие за какво им говоря.
— За детективското бюро в Ню Йорк ли? — въси се Луси. — Бентън няма откъде да знае, освен ако не си му споменавала, че обмисляш да напускаш и да регистрираш фирма — казва племенницата ми вече на Макгъвърн.
Разделям тестото на по-малки топчета и продължавам да меся.
— Винаги съм се чудела дали да не работя за себе си — отвръща Макгъвърн. — Но не съм споделяла с Бентън. Бяхме погълнати от случаите в Пенсилвания.
— Ако Бентън не е и подозирал за частното детективско бюро, което си смятала да отвориш — продължавам аз, — възможно ли е да те е чувал да говориш за Последния пристан — като идея? Нали споменахте, че сте си правели шеги? Опитвам се да разбера защо е дал такова име на папката.
— Каква папка? — възкликва Луси.
— Марино ще я донесе. — Приключвам с месенето на една от малките топки тесто и я увивам стегнато в найлон. — Била е в куфарчето на Бентън във Филаделфия.
Обяснявам им какво ми е съобщила в писмото си Ана и Луси ми помага да изясня поне едно. Сигурна е, че е споменала на Бентън за философията на „Последен пристан“. Помнела как веднъж пътували заедно с колата и тя го попитала за частните консултации, които даваше, след като се пенсионира. Той отвърнал, че всичко се развивало добре, само бил закъсал с логистиката, липсвала му например секретарката, която да вдига телефона, неща от тоя род. Луси отвърнала натъжена, че може би е най-добре всички да се съберем и да регистрираме наша си фирма. Тъкмо тогава била отворила дума за „Последен пристан“ и била обяснила на Бентън, че това ще бъде нещо като „бандата на нашите“.
Застилам плота с чисти сухи кърпи.