— А той имаше ли представа, че някога наистина ще го направиш? — питам аз племенницата си.
— Споделих с него, че стига да разполагам с достатъчно пари, ще престана да работя за тая скапана държава — отвръща Луси.
Намествам тънките петурки, така че да минават през машинката за спагети, която съм нагласила на най-широкия отвор.
— Който те познава, е наясно, че е само въпрос на време да събереш пари за нещо. Бентън винаги е твърдял, че си много талантлива, с каквото и да се захванеш ти иде отръки, и че няма да векуваш сред бюрократите. Ако беше жив, Луси, изобщо нямаше да се изненада от онова, което ти се случва напоследък.
— Всъщност то започна да ти се случва още от самото начало — казва Макгъвърн на племенницата ми. — Затова и не се задържа във ФБР.
Луси не се чувства обидена. Ако не друго, то поне признава, че още от самото начало е правила грешки, най-голямата от които бе връзката й с Кари Гретхен. Вече не вини колегите си от ФБР, задето накрая са се настроили срещу нея и са я принудили да напусне.
Разточвам с ръка една от топките тесто и я пускам през машинката.
— Дали Бентън не е заимствал името, за да нарече с него тайнствената си папка, защото е знаел, че Последният пристан, сиреч ние, някой ден ще разследваме неговия случай? — питам се аз на глас. — Че ще продължим оттам, докъдето е стигнал той, защото е знаел, че онова, което е започнало със заплашителните писма и всичко останало, няма да приключи със смъртта му. — Завъртам отново и отново ръчката на машинката, докато от другата страна не излиза нарязаното на ивички тесто за спагетите, което полагам върху една от кърпите. — Знаел е. Някак си е разбрал.
— Той някак си разбираше всичко — казва Луси и върху лицето й се изписва дълбока тъга.
Бентън е в кухнята. Докато приготвям коледните спагети, усещаме неговото присъствие и обсъждаме начина му на мислене. Той имаше много силна интуиция. Винаги изпреварваше времето и предугаждаше какво ще се случи. Представям си как се е пренасял в бъдещето, когато вече е щял да бъде мъртъв, и е предвиждал как ще реагираме на всичко, включително на папката, която ще намерим в куфарчето му. Бил е сигурен, че ако му се случи нещо — а той очевидно се е опасявал от това — аз ще прегледам нещата в куфарчето му, както и направих. Виж, може би не е предвидил, че пръв до куфарчето ще се добере Марино, който ще я забута някъде и аз ще науча за нея чак сега.
По обяд Ана вече е натоварила в автомобила багажа, с който ще замине на вилата, а плотовете в кухнята й са покрити със спагети и кори за лазаня. На печката къкри доматен сос. Пармезанът и домашното сирене са настъргани в купите, прясната моцарела се цеди върху кърпа. Къщата ухае на чесън и на пушек от запалени дърва, светят коледни гирлянди, над комина се вие дим и когато пристига с обичайната за него врява и недодяланост, Марино ни заварва щастливи, каквито сме рядко напоследък. Облечен е в дънки и ватена риза и е нарамил подаръци и бутилка долнопробна водка. Виждам с примряло сърце как от плика с пакети, увити в пъстра хартия, се подава крайчето на папка.
— Бре, бре, бре! — ревва той. — Честита Коледа, да опустее дано!
Прави се Марино на много весел, но нещо не му иде отръки. Имам чувството, че през последните няколко часа не се е ограничил само с това да търси папката „ПП“. Успял е и да я прегледа.
— Дайте да пийна бе, хора! — оповестява Марино на къщата.
31.
Включвам фурната в кухнята и приготвям спагетите и лазанята. Смесвам настъргания кашкавал с подправките и се заемам да редя в дълбока чиния пласт от пармезана, пласт месо със сос, пласт спагети. Ана пълни фурми с извара и слага в купичка солени ядки, а Марино, Луси и Макгъвърн си наливат кой бира, кой вино, кой какъвто празничен коктейл си е измислил — в случая с Марино това е водка с доматен сок.
В особено настроение е, вече е на път да се напие. Папката „ПП“ — тази черна дупка, все още е в плика с подаръците и колкото и да е странно, е оставена под елхата. Марино знае какво има в нея, аз обаче не питам. Никой не пита. Луси започва да вади продукти за курабийки със стърган шоколад и за два сладкиша — лимонов и с фъстъчено масло, сякаш ще храним целия град. Макгъвърн отваря бутилка червено бургундско „Шамбертен гран крю“, Ана реди масата, а папката мълком ни похлупва със страшна сила. Сякаш имаме негласно споразумение поне да вдигнем наздравица и да седнем на масата и чак тогава да заговорим за убийства.
— Някой друг иска ли „Кървава Мери“ — крещи Марино и се мотае из кухнята като муха без глава. — Ей, докторке, дали да не забъркам коктейлче за всички?