Мъча се да си спомня какво съм й разказвала за миналото си.
— Станала си такава, каквато си днес, защото от съвсем малка си започнала да изучаваш смъртта — продължава тя. — Почти цялото ти детство е минало в това да наблюдаваш как баща ти умира.
Супата е пилешка, със зеленчуци и аз долавям дъха на дафинов лист и шери. Нещо не ми се яде. Ана надява готварски ръкавици и вади от фурната хлебчета. Слага ги в малки чинийки с масло и мед.
— Кармата ти сякаш е да се връщаш отново и отново на местопрестъплението — продължава тя с анализа. — На мястото, където е умрял бащата, на мястото на първоначалната загуба. Сякаш се надяваш да я заличиш. Но всъщност само я повтаряш. Най-старият модел в човешката природа. Наблюдавам го всекидневно.
— Баща ми няма нищо общо. — Взимам лъжицата. — Детството ми също. Да ти призная, последното, за което си мисля сега, е моето детство.
— Искаш да не чувстваш. — Тя издърпва стола и отново сяда. — Да се научиш да не чувстваш, понеже, чувстваш ли, е твърде болезнено. — Супата е вряла и Ана я разбърква разсеяно с тежката сребърна лъжица с инкрустации. — Когато си била малка, ти е било непосилно да живееш с надвисналата над дома ти погибел, със страха, мъката, гнева. И си затваряла душата си за тях.
— Понякога човек се вижда принуден да го прави.
— Но не е хубаво — клати тя глава.
— Понякога това е равнозначно на оцеляване — не се съгласявам с нея.
— Затвориш ли душата си за чувствата, значи ги отричаш. А отричаш ли миналото, си обречен да го повтаряш. Ти си нагледното доказателство. След първоначалната загуба животът ти всъщност се състои от още и още загуби. По ирония на съдбата си превърнала загубата в свое поприще, станала си лекарят, който изслушва мъртвия, седи до смъртното му ложе. Разводът ти с Тони. Смъртта на Марк. После убийството на Бентън миналата година. После престрелката, в която Луси се включва и заради която насмалко да загубиш и нея. И сега, накрая, ти. Онова страшилище идва в къщата ти и ти насмалко да загубиш и себе си. Загуби, още и още загуби.
Болката от убийството на Бентън е плашещо силна. Страх ме е, че никога няма да се притъпи, че никога няма да избягам от пустотата, от кънтежа на безлюдни стаи в душата ми и от мъката в сърцето. Отново ме обзема негодувание при мисълта за полицаите в къщата ми, които, без да искат, докосват неща, принадлежали на Бентън, минават покрай картините му, цапат с кал хубавия килим в трапезарията, който той веднъж ми подари за Коледа. И никой не знае. Всички нехаят.
— Ако не бъде преодолян овреме — отбелязва Ана, — този модел набира неудържима сила и всмуква всичко в черната си дупка.
Възразявам, че животът ми не е черна дупка. Не отричам, че наистина има повтарящ се модел. Трябва да съм сляпа, за да не го виждам. За едно обаче изобщо не съм съгласна.
— Доста притеснително си е да чувам как намекваш, че едва ли не сама съм го довела на прага си — казвам й — и този път имам предвид Шандон, чието име ми е почти непосилно да изрека. — Че някак съм дала тласък на всичко това, че съм довела в къщата си убиец. Точно това според мен ми казваш. Стига да съм те разбрала правилно де.
— Не го казвам, само питам. — Ана маже масло по хлебчето. — Питам теб, Кей — повтаря мрачно.
— Как, дявол го взел, Ана, си го представяш това — да доведа в къщата собствения си убиец?
— Представям си го, защото не си първата, нито последната, която прави нещо от тоя род. Несъзнателно.
— Никога не постъпвам несъзнателно или подсъзнателно — роптая аз.
— Тук откривам пророчество, което се сбъдва от само себе си. Ти. После Луси. Тя почти се е превърнала в една от онези, срещу които се бори. Внимавай кого си избираш за враг, защото заприличваш най-много на него — подмята Ана цитат от Ницше.
Служи си с думи, които ме е чувала да изричам.
— Не съм искала той да ми идва в къщата — провлачвам с равен глас.
Пак избягвам да назова Шандон по име, защото не ми се ще да му вдъхвам сила, с която той да се превърне за мен в реално съществуващ човек.
— Как е разбрал къде живееш? — продължава с разпита Ана.
— За жалост през годините често са споменавали по новините къде живея — предполагам аз. — Не знам как е разбрал.
— Я не се занасяй! Нима смяташ, че е отишъл в библиотеката и е взел адреса ти от някой микрофилм? Точно този изрод с неговите ужасни деформации, който през деня почти не се показва от дома си? Това чудовище с лице като муцуна на псе, покрито с дълги, тънки като на новородено косми? Точно той да отиде в градската библиотека?