— Quid pro quo? — възкликва тя, цитирайки писмото от 5 декември 1997 година. — Колцина, които не са свързани с правото, ще се изразят така? Знам, налудничаво е, но дали можем да вземем отнякъде ДНК на Роки Каджиано. Току-виж се окаже, че не Кари е писала писмата. Възможно е обаче да ги е пращала и тя. Но нека не изключваме и другата вероятност.
Не мога да се съсредоточа, когато се връщам при коледните подаръци под елхата. Мъча се да се усмихна и съм уж неописуемо благодарна, но не заблуждавам никого. Луси ми подарява часовник от неръждаема стомана марка „Брайтлинг“, казва се „Б-52“, Марино — фактура за дърва за огрев, които е предплатил и които ще ми стигнат за цяла година, освен това обещава да ми ги пренесе и подреди. Луси харесва много верижката с емблемата на „Хвърковатите момичета“, която съм й направила по поръчка, Марино също се радва на коженото яке, подарък от нас с племенницата ми. Ана би останала доволна от стъклената ваза, авторска изработка, която й намерих, но сега, разбира се, е някъде по пътя за вилата. Претупваме ритуала с подаръците, защото въздухът е зареден с въпроси. Докато събираме намачканите панделки и разкъсаната хартия, правя знак на Марино, че искам да поговорим на четири очи. Сядаме в кухнята. Цял ден той е в една или друга степен на опиянение, от което разбирам, че редовно си се напива. Има си причина.
— Не можеш и занапред да се наливаш така — казвам му и сипвам и на двамата по чаша вода. — Няма да ти помогне изобщо.
— На кого ли е помогнало някога? — разтърква той лице. — Пък и да помага, и да не помага, вече е все тая. Чувствам се като влачен от порой. Накъдето се обърна, само лайна.
Марино ме поглежда със сълзящи кървясали очи. Аха, и ще се разплаче.
— Имаш ли случайно нещо, откъдето да вземем ДНК на Роки? — питам го без заобикалки.
Той трепва, сякаш съм го ударила.
— Какво ти каза Бъргър, когато се обади? Това ли? Заради Роки ли ти звъни?
— Просто кара по списъка — обяснявам му аз. — Всеки, който е свързан по един или друг начин с нас или с Бентън, може да се е забъркал с организираната престъпност. И първият човек, който ти идва наум, със сигурност е Роки.
Разказвам му какво ми е разкрила Бъргър за Бентън и за случая със Сюзан Плес.
— Да де, но Бентън е получавал тия простотии още преди убийството на Сюзан — напомня Марино. — Защо някой ще го сплашва, ако още не е започнал да си пъха гагата? Защо Роки например ще се опитва да му взима страха? Досещам се какво ти се върти в главата — че именно Роки му е пращал ония тъпащини.
Нямам отговор. Не знам.
— Май ще се наложи да взимате ДНК от Дорис и от мен, не съм се виждал с Роки от години. Нямам нищо негово. И кьорав косъм. Нали така става? Нали, ако имаш ДНК-то на майката и на бащата, можеш да го сравниш със слюнката например?
— Така можем да съставим цяло родословие и ако не друго, то поне да разберем дали да зачеркнем сина ти от списъка на хората, чиято ДНК е върху пощенските марки.
— Добре де! — сумти Марино. — Щом толкова държиш. Ана я няма, даваш ли да пуша тук?
— На твое място не бих го правила — отговарям аз. — Ами пръстови отпечатъци на Роки?
— Откъде да ти ги взема тая отпечатъци бе, жена! Пък и както гледам, Бентън май е ударил на камък с отпечатъците. В смисъл, че очевидно е проверявал писмата за отпечатъци и не е открил нищо. Освен това, докторке, знам, че не ти се слушат такива неща, но мен ако питаш, по-добре зарежи тая работа. Не се впускай в лов на вещици колкото да си отмъстиш на лайнара, който е пращал тия гадости на Бентън и може би стои зад убийството му. Не си струва. Особено пък ако смяташ, че го е убила Кари. Тя е мъртва. Не й рови прогнилите кокали.
— Струва си, и още как — тросвам се аз. — Струва си, стига да успея да разбера със сигурност кой е пращал писмата.
— Хм. Бентън е казал, че ще свърши в Последен пристан. Както гледам, така и стана — разсъждава на глас Марино. — Ние сме Последният пристан, пак ние разследваме случая. Все си е нещо.
— Как мислиш, защо е занесъл папката във Филаделфия, защото е искал да я намерим ние с теб ли?
— Ако му се случи нещо ли?
Аз кимам.
— Възможно е — отсъжда Марино. — Притеснявал се е, че не му остава много, и е искал да открием папката, ако, не дай си боже, стане нещо. Чудна работа! Вътре не казва кой знае какво, все едно е знаел, че може би ще я видят и чужди хора и не е искал да узнават всичко. Не ти ли се струва странно, че в папката няма нито едно име? Сякаш Бентън е подозирал някого, но нарочно не го е споменал.