— Няма никакви данни Джей Тали да е живял някога в Лос Анджелис — уточнява Луси.
— Понеже стана дума за Интерпол — вметва Марино, — толкова ли не са го проверили, преди да го назначат на работа?
— Очевидно са го проверявали, но без да се ровят — казва Луси. — Все пак е агент на Службата за огнестрелно оръжие. Човек би помислил, че е чист.
— А второ име няма ли си? — интересува се Марино.
— Няма. Поне в служебното му дело в Службата за огнестрелно оръжие не е посочено — усмихва се кисело Макгъвърн. — Второ име няма и Джей Тали, дето си е извадил осигурителен номер още преди библейския потоп. Това вече е необичайно. Повечето хора имат второ име. В служебното дело на Тали все пак е отбелязано, че е роден в Париж и до шестата си година е живял там. После обаче, пак според делото, се бил преместил в Ню Йорк заедно с баща си — французин, и майка си, американка. Но за Лос Анджелис няма и дума. В молбата за постъпване на работа в Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие самият Джей твърди, че е следвал в Харвард, в архива на университета обаче не открихме такова име.
— Майко мила! — възкликва Марино. — Когато преглеждат молбите за постъпване на работа, нищо ли не проверяват тия хора? Вярват ти на едната гола дума, че си завършил Харвардския университет, че си удостоен с награда „Роудс“ или че си пръв на овчарски скок на Олимпийските игри? Назначават те, връчват ти значката и патлака и готово!
— Смятам да помоля в Инспектората да проверят малко по-старателно тоя тип — казва Макгъвърн. — Но трябва да внимаваме някой да не го предупреди. Трудно е да се каже кои в управлението на Службата са му приятели.
Марино вдига ръце и се протяга. Размърдва врат, който пука.
— Пак съм гладен — оповестява той.
32.
Стаята, където Ана ме е настанила, е с изглед към реката и аз съм си направила при прозореца нещо като импровизиран работен кът: масичка, която съм застлала с покривка, за да не издраскам гладкото като сатен покритие, и въртящ се стол с ябълковозелена тапицерия, който съм задигнала от библиотеката. В началото се притеснявах, че съм си забравила преносимия компютър и ще ми бъде трудно да работя, после обаче намерих неочаквана утеха в това да допирам писалката до хартията и да оставям мислите ми да изтичат през пръстите и да се нижат като черни мастилени мъниста. Почеркът ми е ужасен и ширещата се представа, че лекарите пишат нечетливо, сигурно е основателна. Има дни, когато ми се налага да се подписвам или да си слагам инициалите най-малко по петстотин пъти, казва си думата и това, че съм принудена да пиша с окървавените ръкавици ужасяващи описания и размери.
Откакто съм у Ана, си създадох нещо като ритуал. Всяка сутрин отивам в кухнята и си наливам кафе от кафеварката, настроена така, че да се включва точно в пет и половина. Връщам се в стаята, затварям вратата, разполагам се при прозореца и започвам да пиша пред стъкления квадрат непрогледен мрак. Първата сутрин тук седнах да съставям конспектите на лекциите, които по график трябва да чета в Института по съдебна медицина. Но смъртните случаи при пътнотранспортни произшествия, задушаването и съдебномедицинската радиология съвсем ми изхвърчаха от главата при вида на живота по реката, докосната от изгревния светлик.
И тази заран загледах както обикновено представлението. В шест и половина мракът се поразсея и стана въгленовосив, след броени минути вече различавах очертанията на чинарите и на дъбовете, сетне тъмнината се преобрази на вода и земя. Сутрин водата обикновено е по-топла от въздуха и над река Джеймс се носят валма мъгла. Точно сега Джеймс прилича на Стикс и аз почти очаквам от булото на мъглата да изникне призрачен изпит мъж, който тика лодката с прът. Животните ще се появят чак към осем и както винаги ще се превърнат в мехлем за наранената ми душа. Влюбих се в канадските гъски, които се събират край пристана на Ана, за да се включат в мощен хор. Катеричките търчат нагоре-надолу по дърветата, вършат някаква си своя работа, а извитите им опашки наподобяват шлейф от дим. По перваза кацат птици, които ме гледат право в очите, сякаш за да проверят дали не ги шпионирам. Из голата зимна дъбрава по отсрещния бряг притичват сърни, внезапно надолу се спускат червеноопашати соколи.
В редки мигове имам привилегията и щастието да зърна и гологлави орли. Няма как да ги сбъркам, те наистина са неповторими с огромните си криле, бели шлемчета и кюлотки, и аз изпитвам облекчение, понеже се реят нависоко сам-сами и сякаш не гонят дневния ред на другите птици. Гледам ги как кръжат, как току кацат на някое дърво, но никога не се задържат за дълго на едно място, най-неочаквано политат на нейде и ме оставят да се питам подобно на Емерсон дали току-що не съм видяла знамение. Установих, че природата е добра. За разлика от всичко останало, с което живея напоследък.