Днес е понеделник, седемнайсети януари, и аз съм все така заточена в къщата на Ана — най-малкото го възприемам така. Времето се влачи мудно, почти не помръдва досущ като водата под моя прозорец. Теченията в живота ми се движат в определена, едва забележима посока и вече е невъзможно да променя неизбежния им ход. Празниците минаха и заминаха, махнаха ми гипса и го замениха с шина, прихваната с ластичен бинт. Карам кола под наем, понеже мерцедесът ми е конфискуван заради разследването и е закаран на паркинга на Хъл стрийт и Комърс Роуд, който няма денонощна охрана. Точно навръх Нова година някой разбил прозореца и отмъкнал касетофона, устройството за компактдискове и един дявол знае още какво. „Няма що, опазихте всички веществени доказателства“ — казвам на Марино.
В разследването на Шандон се появиха нови неща. Както и подозирах, първоначалният анализ на семенната течност по трупа на Сюзан Плес от 1997 година е правен само с четири проби. И досега в Службата по съдебна медицина в Ню Йорк работят с четири проби, понеже така е най-икономично. Дълбоко замразената семенна течност беше изследвана повторно, вече с петнайсет точки, и се оказа, че ДНК-то не съвпада. Семенната течност не е на Жан-Батист Шандон, нито на брат му Тома. Въпреки това има толкова много общи алели, трите ДНК са толкова сходни, че единственото възможно обяснение е да съществува трети брат, правил любов със Сюзан. Озадачени сме. Бъргър не може място да си намери.
— ДНК каза истината и ни прати на кино — заяви ми по телефона прокурорката.
Следите от ухапване съответстват на разположението на зъбите на Шандон, слюнката и космите по трупа също са негови, той обаче не е правил вагинален секс със Сюзан Плес малко преди жената да умре. Напоследък всички се осланят на ДНК анализа и с такива резултати едва ли ще убедим разширения състав на съдебните заседатели в Ню Йорк, че има достатъчно основания да предяви обвинение към Шандон, и когато Бъргър ми каза това, то ми се стори невероятна ирония на съдбата. Както личи, не се искат кой знае какви доказателства, за да обвинят мен в убийство, достатъчни са и слуховете, уж намерението да убивам някого и това, че съм си играла да правя някакви експерименти със секач и кетчуп.
Седмици наред чаках да получа призовка. Вчера тя най-сетне пристигна: когато влезе в кабинета ми, заместник-шерифът бе както винаги ухилен до уши, явно не си даваше сметка, че този път съм обвиняема, а не свидетелка. На призовката пишеше да съм се явяла във вторник, първи февруари, в четиринайсет часа в стая триста и втора на съдебна палата „Джон Маршал“, за да съм дадяла показания пред разширения състав на съдебните заседатели.
В седем и нещо отивам при дрешника и оглеждам закачалките с костюми и блузи, като междувременно прехвърлям наум какво трябва да свърша днес. Вече знам от Джак Филдинг, че имаме шест случая, а двама от лекарите са в съда. В десет часа имам насрочен телефонен разговор с губернатора Мичъл. Решавам да облека черното сако и панталон на тънички сини райета и синя блуза с широк, подгъващ се маншет. Връщам се разсеяно в кухнята, за да си налея още една чаша кафе и да закуся овесените ядки с високо белтъчно съдържание, които Луси ми е донесла. Усмихвам се — насмалко да си изпотроша зъбите със здравословния й хрускав подарък. Племенницата ми е решила да прави, да струва, но аз да изляза като пращящ от сили Феникс от пепелището на собствения си живот. Измивам съдовете, обличам се и тъкмо се отправям към вратата, когато пейджърът ми звъни. Върху екранчето се появява номерът на Марино, последван от телефона за спешни случаи: 911.
На алеята пред Анини е паркирана последната промяна в моя живот: кола под наем. Мастиленосин форд експлорър, който смърди на застояло и на тютюн и щеше да си смърди така до Второ пришествие, ако не бях последвала съвета на Марино и не бях лепнала на светлинното табло освежител за въздух. Включвам в отвора на запалката клетъчния телефон и му се обаждам.
— Къде си? — е първото, което той ме пита.
— Излизам от алеята пред Ана.
Включвам отоплението, а портата се отваря и ме пуска навън. Не спирам дори да прибера вестника, който Марино тъкмо ми обяснява, че трябвало на всяка цена да прегледам: било очевидно, че още не съм го чела, инак съм щяла веднага да го потърся.