Оставя ме да осмисля колко нелепо е всичко това.
— Не знам как е разбрал — повтарям аз. — Укривал се е недалеч от къщата ми. — Вече съм разстроена. — Не вини мен. Никой няма право да обвинява мен за онова, което той е направил. Защо виниш мен?
— Ние сами си създаваме собствените светове. И сами ги рушим. Съвсем, просто е, Кей — отговаря ми тя.
— Не мога да повярвам! Как изобщо ти е хрумнало, че съм искала да ме нападне! Точно мен!
В съзнанието ми изниква образът на Ким Луонг. Спомням си натрошените лицеви кости, които пукат под пръстите ми с ръкавици. Спомням си острата сладникава миризма на съсирена кръв в задушния, горещ склад, където Шандон бе довлачил трупа й, за да задоволи трескавата си похот, да пребие жената от бой, да я изпохапе и да оплеска всичко с кръвта й.
— Онези жени също не са си го изпросили — казвам разпалено.
— Тях не съм ги познавала — отвръща Ана. — Не мога да определя какво са направили и какво — не.
В съзнанието ми изниква и Даян Брей с нейната нагла хубост, обезобразена, унищожена и най-безочливо изложена на показ върху голия матрак в спалнята. След като онзи бе приключил с Даян, тя бе направо неузнаваема: явно я беше мразил повече, отколкото Ким Луонг, отколкото жените, които според нас е убил в Париж, преди да дойде в Ричмънд. Питам се на глас пред Ана дали Шандон не се е познал в Брей и дали това не е разпалило неимоверно омразата му към самия себе си. Даян Брей беше коварна и студена. Беше жестока и злоупотребяваше с властта с лекотата, с която дишаше.
— И ти имаше причини да я ненавиждаш — гласи отговорът й.
Това прекъсва потока на мислите ми. Не отвръщам веднага. Мъча се да се сетя дали съм казвала някога, че мразя някого, и още по-лошо, дали наистина съм мразила. Не е хубаво да мразиш. Омразата е престъпление на духа, което води до престъпления на плътта. Тъкмо омразата докарва при мен много от пациентите ми. Обяснявам на Ана, че не съм мразела Даян Брей, макар че тя си бе наумила да прави, да струва, но да ми почерни живота и почти успя да ме уволни. Беше патологично завистлива и амбициозна. Но не, казвам на Ана, не съм я мразела. В заключение отбелязвам, че Брей е била голямо зло. Но не е заслужавала такава участ. И със сигурност не я е предизвикала.
— Така ли мислиш? — оспорва думите ми Ана. — Нима не смяташ, че образно казано, той е направил с нея онова, която тя вършеше с теб? Обсебеност. Тази жена ти се бъркаше в живота, търсеше уязвимите ти места. Нападаше те, унижаваше те, унищожаваше те — налагаше волята си и това я възбуждаше, дори може би сексуално. Та нали самата ти си ми го казвала хиляди пъти? Хората умират така, както са живели.
— Мнозина.
— А Брей?
— Образно казано ли, както се изрази? — отвръщам. — Може би.
— Ами ти, Кей? И ти ли насмалко да умреш така, както живееш?
— Аз не умрях, Ана.
— Но ти се размина на косъм — натъртва тя отново. — И преди той да дойде на прага ти, почти се беше предала. След смъртта на Бентън и ти почти се беше отказала да живееш.
Сълзи докосват очите ми.
— Как мислиш, какво щеше да се случи с теб, ако Даян Брей не беше умряла? — пита след това Ана.
Брей оглавяваше Полицейското управление на Ричмънд, много я биваше да хвърля прах в очите на хората, от които зависи нещо. Бързо се прочу в цяла Вирджиния и по ирония на съдбата тъкмо нарцисизмът й, ламтежът за власт и признание явно са привлекли Шандон към нея. Дали първо я е дебнел и следил. Дали е дебнел и мен — отговорът и на двата въпроса май е: да.
— Смяташ ли, че и досега щеше да си главен съдебен лекар, ако Даян Брей беше жива? — гледа ме Ана, без да мига.
— Нямаше да допусна да ме победи. — Опитвам супата и ме присвива стомах. — Колкото и да беше проклета и зла, нямаше да го допусна. Сама съм си господарка на живота. Нямаше да й се оставя. Само от мен зависи дали ще успея или ще се проваля.
— Може би се радваш, че е мъртва — казва Ана.
— Светът е по-добър без нея. — Отмествам малката покривка пред мен и всичко по нея. — Такава е голата истина. Светът е по-добър без хора като нея. Светът ще бъде по-добър и без него.
— По-добър без Шандон ли?
Кимам.
— В такъв случай сигурно съжаляваш, че Луси все пак не го е убила? — пита ме спокойно Ана — знае как да изтръгне истината, без да те напада и съди. — Ако зависеше от теб, сигурно щеше, дето е думата, да му дръпнеш шалтера.
— Не — клатя глава. — Не, не бих дръпнала шалтера на никого. Не мога да ям. Жалко, че си хвърлила толкова усилия. Дано не се разболявам.