Пъпля към Уест Кеъри стрийт.
— Къде си? — питам аз Марино.
— В управлението. Тъкмо се каня да тръгвам към теб — отвръща той. — Спретнали са ти малко посрещане. — Марино има предвид репортерите. — Та си рекох, че моята компания ще ти дойде добре. Пък и искам да видим заедно едни неща. Освен това защо да не им извъртим номер, а, докторке? Ще ида пръв в службата ти и ще скрия джипа. Ти ще спреш на Джаксън стрийт, вместо да завиваш по Четвърта улица и да ходиш на паркинга. Влез от другия вход, а аз ще паркирам автомобила ти. По данни на последната сводка: на паркинга са се изсипали към трийсетина репортери, фотографи, разни типове от телевизията и само те причакват да се появиш.
Понечвам да се съглася с плана му, когато ми хрумва друго. Казвам на Марино: „не“. Нямам намерение да си играя на криеница, да притичвам, да пъхам глава зад папките или палтото, за да не ме снимат камерите, сякаш съм престъпен бос. Без тия! Обяснявам на Марино, че ще се видим в кабинета ми, но че ще спра, където си спирам обикновено, и все ще се разбера с репортерите. Инатът ми пак надига глава. Пък и не виждам какво ще изгубя, ако си върша работата както обикновено и казвам истината, а истината е, че не съм убивала Даян Брей. И през ум не ми е минавало, макар че тя ми е била антипатична както никой друг в тоя живот.
На Девета улица светофарът свети червено, аз спирам и си обличам сакото. Поглеждам се в огледалото за обратно виждане — да се уверя, че видът ми, общо взето, се ядва. Мацвам си малко червило, сресвам се надве-натри с пръсти. Включвам радиото и се стягам, готова да чуя първата новина в емисията. Очаквам местните радиостанции да прекъсват час по час програмите, за да напомнят на света, че аз съм първият скандал на новото хилядолетие.
— … Е, длъжен съм да го кажа, Джим. Представяш ли си, да извършиш съвършеното убийство и да ти се размине…
— Да бе, голям майтап! Навремето съм взимал интервю от нея…
Превключвам на друга станция, сетне на трета, но навсякъде съм длъжна да слушам как ми се присмиват, как ме обиждат, унижават или просто одумват, защото, видите ли, някой е раздрънкал пред медиите, че е възбудена най-тайната и свещена от всички съдебни процедури. Питам се кой ли е нарушил обета за мълчание и което е по-тъжно, в съзнанието ми изникват цял куп имена. Нямам доверие на Райтър. Нямам доверие на никого от хората, с които той е разговарял, за да иска извлечения от телефонните ми разговори или от банковата ми сметка. В ума ми обаче се върти името на друг заподозрян: Джей Тали, и съм готова да се обзаложа, че и той е получил призовка. Стягам се, завивам към паркинга и виждам, че по Четвърта улица са се строили радио- и телевизионни коли, десетки хора, които ме дебнат с камери, фотоапарати, микрофони и бележници.
Никой от репортерите не забелязва тъмносиния форд, понеже не го очакват, и чак сега се сещам, че съм допуснала груба тактическа грешка. Вече дни наред се разхождам с кола под наем, а едва днес ми хрумва, че някой може да ме попита защо. Завивам към мястото, което се пази за мен пред служебния вход, и начаса ме забелязват. Всички се понасят на тумба към мен като хайка, погнала едър дивеч, и аз си налагам да се вживея в своята роля. Аз тук съм шефът. Сдържана и овладяна съм, не се боя. Не съм направила нищо. Слизам от автомобила и без да бързам, взимам от задната седалка куфарчето и купчината папки. Лакътят под пластовете ластичен бинт ме наболва, щракат фотоапарати, микрофоните се насочват към мен досущ пистолети, търсещи своята цел.
— Доктор Скарпета! Какво ще кажете за?…
— Доктор Скарпета!…
— Кога разбрахте, че ви разследва разширен състав на съдебните заседатели?…
— Вярно ли е, че сте били на нож с Даян Брей?…
— Къде ви е автомобилът?
— Ще потвърдите ли, че всъщност са ви изпъдили от вашия дом и са ви отнели колата?
— Ще подадете ли оставка?
Стоя на тротоара и ги гледам в лицата. Мълча, спокойна съм, изчаквам ги да се поукротят. Те схващат, че съм готова да отговарям на въпросите им, и аз долавям изненадани погледи. Агресивността им се изпарява яко дим. Познавам мнозина по физиономия, но не се сещам за имената. Всъщност не съм сигурна дали някога съм знаела имената на бойните отряди в медиите, които вършат черната работа и събират информация зад кулисите. Напомням си, че тези хора просто си вършат работата и нямам причина да го приемам лично. Точно така, в поведението им няма нищо лично. Те може и да са груби, може да не ме щадят, да се държат просташки, бездушно и като цяло неуместно, но в това няма нищо лично.