— Не мога да ти опиша колко отвратена съм, иде ми да бълвам змии и гущери — казва ми, когато заставам на прага на кабинета. — По-голяма смехория не съм чувала през живота си. — Вдига броя на вестника и ми го размахва под носа, сякаш съм провинило се пале. — Но ти, доктор Скарпета, не им се връзвай. — Сякаш е толкова лесно: едно е да го кажеш, съвсем друго — да го направиш. — Проклетият Бъфорд Райтър, голям мухльо излезе. Толкова ли не можеше да дойде и да ти го каже в лицето? Така ли трябваше да го научаваш? — размахва пак секретарката вестника.
— Джак в моргата ли е, Роуз? — питам я аз.
— Божичко, прави аутопсията на клетото дете. — Роуз сменя темата и възмущението й е изместено от съжаление. — Господи божичко! Видя ли го?
— Тъкмо идвам…
— Прилича на ангелче. По-красиво дете не съм зървала, с огромни сини очи, русичко такова. Мили боже, божичко! Ако беше мое…
Прекъсвам секретарката, като долепям пръст до устните си, понеже чувам, че Клита идва по коридора заедно с майката на горкото момче. Изричам с устни „майката“ и Роуз млъква. Вперила е очи в мен. Тази сутрин е напрегната и притеснена, облечена е строго, в черно, прихванала е косата си на нисък кок.
— Аз съм добре — уверявам я едва чуто.
— На друг ги разправяй тия!
Очите й се просълзяват и тя започва да мести припряно книжата по бюрото си.
Жан-Батист Шандон е извадил от релси всичките ми подчинени. Всички, които ме познават и зависят от мен, са озадачени, стъписани, разтревожени. Вече ми нямат вяра и тайничко се питат какво ли ще стане с тях и с работата им. Сещам се за най-тежкия миг, който съм изживявала в училище — бях дванайсетгодишна, и аз като Луси бях по-развита от другите и бях най-малката в класа. Баща ми почина същата учебна година, на двайсет и трети декември, и единственото хубаво в това, че изчака да умре два дена преди Коледа, бе, че повечето съседи не отидоха на работа и се запретнаха да готвят и да месят хляб. По добра италиано-католическа традиция изпратихме баща ми както подобава. Дни наред къщата ни се огласяше от смях, плач и песни, виното се лееше като река, всички ядяха до насита.
Когато след Нова година се върнах на училище, станах още по-неуморна в мисловните завоевания и пътешествия. Вече не ми стигаше да съм отличничка. Правех всичко по силите си да привлека вниманието, да си изпрося похвали и молех монахините да ми възлагат още и още задачи, каквото и да било, само да не седя със скръстени ръце. Накрая започнах да стоя по цял следобед в енорийското училище: изтръсквах на стъпалата отпред гъбите, с които бършехме черната дъска, помагах на учителите да преглеждат контролните, правех стенвестници. Нямах равна с ножиците и телбода. Ако трябваше да се нарежат букви и цифри, които после да се слепят красиво на думи, изречения и календари, калугерките търсеха само мен.
С Марта бяхме съученички, по математика седеше пред мен и не обелваше и дума. Току се извръщаше към моя чин, хладна, ала измъчвана от любопитство, и вечно се домогваше да зърне оценката, заградена с червено в горния край на домашното или на класното: дано се е представила по-добре от мен! Веднъж, след едно адски трудно контролно по алгебра, ми направи впечатление, че сестра Тереза определено се държи много студено с мен. Чакаше ме, докато аз, приклекнала на белосаните стъпала пред училището, тръскам сред белезникав тебеширен облак гъбите за черната дъска. Имаше тоя навик да се надвесва над мен като огромна свъсена полярна птица с разпятие отпред. Та тогава тя ми каза как някой ме бил обвинил, че на контролното по алгебра съм била преписала, и макар че не посочи източника на тази опашата лъжа, аз не се и съмнявах кой е виновникът: Марта. Единственият начин да докажа, че съм невинна, беше да реша още веднъж контролното и отново да получа отличен.
След това сестра Тереза непрекъснато ме държеше под око. Не смеех да вдигна глава от чина. Минаха няколко дни. Веднъж изпразвах кошчетата за отпадъци, в стаята бяхме само двете със сестра Тереза и тя ми каза, че трябвало постоянно да се моля Бог да ме опази от греха. Трябвало да съм бъдела признателна на небесния Отец, задето ми бил дал такива прекрасни дарове, и непрекъснато да съм се уповавала на Него да ме запазел честна, понеже съм била много хитра и лукава и съм можела когато си поискам, да се измъкна суха от водата. Бог знаел всичко, повтаряше като курдисана сестра Тереза. Него не съм можела да заблудя. Възроптах, че съм си честна и изобщо не се опитвам да заблудя Бога, и че щом толкова иска, сестра Тереза да пита Господа. Разплаках се. „Не съм лъжкиня — хлипах аз. — Искам си тати.“