— После — вдигам аз ръка още преди Джак да ме е попитал нещо. — Майка му е в кабинета ми — кимам към трупа.
— Лайна! — подвиква моят заместник. — Торба с лайна, ето какво мога да кажа за тоя скапан свят.
— Майката иска да го види.
Взимам от количката марля и изтривам красивото, изписано личице на момчето. Косата му е сламеноруса и ако не се броят кръвонасяданията, кожата по лицето му е млечнобяла. Над горната му устна се вижда мъх, долу между краката се тъмнеят първите срамни косми — хормоните явно току-що са започнали да се обаждат, подготвяйки детето за живота на възрастните, какъвто не му е било писано да изживее. Тясната тъмна резка около вратлето свръща под ъгъл към дясното ухо, където е бил възелът на въжето. Инак по силното му младо тяло не личат следи от насилие, никакъв намек детето да е нямало причини да живее. Самоубийствата крият големи предизвикателства. Противно на ширещото се мнение самоубийците рядко оставят прощални писма. Приживе хората не обичат да говорят за чувствата си, понякога мъртвите им тела също нямат какво да кажат.
— До гуша ми дойде! — пелтечи Джак.
— Какво знаем за случая? — питам го аз.
— Само че някъде около Коледа момчето е започнало да се държи странно в училище. — Заместникът ми вдига маркуча и пръска обилно с вода вдлъбнатината в гърдите, докато тя лъсва като вътрешността на лале. — Баща му е умрял преди няколко години от рак на белите дробове. — Водата продължава да шурти. — Божичко, какъв смотаняк е Станфийлд! Защо все тоя негодник? Какво толкова му е особеното? За четири седмици му възлагат цели три случая! — Джак изплаква и органите. Те трептят върху дъската в различни отсенки на червеното в очакване на последното насилие върху тях. — Където и да копнеш, все Станфийлд изскача! — Заместникът ми грабва от количката с инструментите големия скалпел. — Та вчера детето отишло на църква, после се прибрало и се обесило в гората.
Колкото повече говори, толкова повече се вбесява. Наистина е много разстроен.
— Та какво Станфийлд? — питам го мрачно. — Останах с впечатлението, че щял да напуска.
— Де такъв късмет! Пълен скапаняк. Обажда се тук за момчето и знаеш ли, вдига се и отива на местопрестъплението. Детето виси от едно дърво и Станфийлд срязва въжето.
Имам чувството, че знам какво ще чуя.
— Срязва възела, моля ти се!
Това и очаквах.
— Дано първо е направил снимки.
— Ей там са — кима Джак към плота в другия край на помещението. Отивам и ги поглеждам. Ужасни са. След като се е прибрал от църквата, Бени очевидно дори не се е преоблякъл, отишъл е право в гората, преметнал е найлоновото въже през клона на едно дърво, направил е в единия край примка и е промушил втория през нея. После с простичък възел е направил втора примка и я е надянал на главата си. На снимките е облечен в тъмносиньо костюмче и бяла ризка. Вратовръзката на сини и червени райета — от ония, дето се прихващат на копче, е на земята: или е била смъкната от въжето, или момчето я е свалило само. Коленичило е, ръцете му се клатушкат отстрани, главата му е клюмнала, както обикновено при самоубийците обесници. Почти не съм имала случаи, когато мъртвецът виси изцяло и краката му се клатушкат над земята. Важното е въжето да притисне кръвоносните съдове по врата, така че до мозъка да не постъпва богата на кислород кръв. Достатъчен е натиск от около два килограма, та да се спре кръвта в югуларните вени, и някъде два пъти повече, за да се притиснат сънните артерии. Стига и тежестта на главата в примката. Човек бързо изпада в безсъзнание. Смъртта настъпва след броени минути.
— Дай да не се мотаем — подканям аз Джак, след като се връщам при него. — Покрий го. Ще метнем отгоре найлонови чаршафи, за да не избие кръвта. Нека първо го види майката, после ще продължиш.
Той въздиша тежко и мята скалпела обратно върху количката.
— Ще се върна при нея и ще се постарая да науча още нещо. — Отдалечавам се. — Щом си готов, звънни на Роуз. Благодаря ти, Джак. — Спирам и го поглеждам в очите. — После ще поговорим, нали? Така и не го пихме това кафе. Дори не си пожелахме „Честита Коледа“.
Намирам госпожа Уайт в заседателната зала. Спряла е да плаче и се е отнесла някъде. Потисната е, гледа невиждащо, без да мига, седи като истукан. Почти не ми обръща внимание, когато влизам при нея и затварям вратата. Обяснявам й, че току-що съм била при Бени и след няколко минути ще й дам възможност да го види. Очите й пак се пълнят със сълзи и тя ме пита дали момчето се е мъчило. Обяснявам й, че вероятно бързо е изпаднало в несвяст. Жената се интересува дали детето е умряло, понеже не е могло да диша. Отвръщам, че все още не разполагаме с всички отговори, но е малко вероятно синът й да е останал без въздух.