Не отвръщам нищо. Освен това подозирам, че Мичъл знае за Бъргър и сигурно има пръст в това да определят нея за специален прокурор. Не отварям дума за тези неща. Няма смисъл.
— При така стеклите се обстоятелства — продължава губернаторът — си мисля, че е най-добре да се оттеглиш, докато нещата се изяснят. И то не, Кей, защото вярвам и думица на всичко това. — Не е същото, като да каже, че ме смята за невинна. — Но докато нещата не се поуспокоят, според мен е неразумно да продължиш да оглавяваш щатската Служба по съдебна медицина.
— Уволняваш ли ме, Майк? — питам без заобикалки.
— Не, не — бърза той да ме увери и тонът му става по-благ. — Нека мине заседанието на разширения състав, пък после ще му мислим. Не съм се отказал нито от теб, нито от идеята да работим на частни начала. Но нека първо мине заседанието — повтаря губернаторът.
— Ще се съобразя, разбира се, с решението ти — отвръщам с подобаващото уважение. — Но съм длъжна да те предупредя, че не е в интерес на щата да зарязвам случаите, по които работя.
— Невъзможно е, Кей — обяснява ми Мичъл — у него отново е надделял политикът. — Става дума за някакъв си половин месец, стига заседанието на разширения състав да приключи добре за теб.
— Божичко, не може да не приключи добре! — подвиквам аз.
— Сигурен съм в това.
Затварям и поглеждам Марино.
— Е, аз бях дотук. — Започвам да мятам разни неща в куфарчето. — Дано поне не сменят ключалките още щом изляза от кабинета.
— Влез му в положението де. Какво да прави човекът?
Марино се е примирил с неизбежното.
— Само едно ми е любопитно, кой се е раздрънкал пред медиите? — Затварям с трясък куфарчето и щраквам ключалките. — А ти, Марино, получи ли призовка? — питам — сега ми е паднало. — Вече не е никаква тайна. Можеш да ми кажеш.
— Сама знаеш, че ще ми пратят и на мен призовка — отвръща той със сгърчено от болка лице. — Не им се давай на тия калтаци, чу ли, докторке? Не им се давай!
Взимам куфарчето и отварям вратата на кабинета.
— Правя всичко друго, освен да им се давам. Всъщност ме чака доста работа.
Върху лицето му се е изписало: „Моля?“. Губернаторът току-що ми е наредил да не правя нищо.
— Майк е свястно момче — допълва Марино. — Не го поставяй в неудобно положение. Не му давай основания да те уволни. Защо не заминеш някъде за няколко дена? В Ню Йорк например, да се видиш с Луси. Тя нали се прибра в Ню Йорк? Заедно с Тиюн? Разкарай се оттук до заседанието. Махай се, инак постоянно ще те мисля. Дори се притеснявам, дето кукуваш сама у Анини.
Поемам си дълбоко въздух и се мъча да преглътна яда и обидата. Марино е прав. Няма смисъл да правя напук на губернатора и да си усложнявам живота. Но сега имам чувството, че за капак ме гонят и от града. Освен всичко останало от Ана няма ни вест, ни кост и от това също ми докривява. Извръщам се, та Марино да не ме гледа в очите, но той пак долавя какво ми е.
— Ей, ти — подвиква ми, — имаш всички основания да ти е чоглаво. Голяма бъркотия, няма що, докторке.
Прекосявам коридора, минавам през дамската тоалетна и отивам в моргата. Туркинята зашива разреза върху гърдите на Бени Уайт, Джак седи на плота и попълва документите. Придърпвам стол, сядам до заместника си и махам няколко косъма от яката му.
— Направи нещо с този косопад — съветвам го аз, опитвайки се да скрия колко съм разстроена. — Ще ми кажеш ли защо косата ти капе така?
Каня се да го питам от няколко седмици. Но както обикновено, се случиха толкова много неща, че ние с Джак така и не намерихме време да си поговорим.
— Стига ми и да прочета вестника — отвръща той и оставя химикалката. — Това е достатъчно, за да ми окапе косата.
Джак е потиснат. Кимам, за да му покажа, че съм го разбрала. Така си и знаех. От известно време Джак е наясно, че съм загазила не на шега. Няма да се учудя, ако още преди няколко седмици Райтър се е свързал с него, точно както с Ана, и е започнал да подпитва. Джак потвърждава, че е така. Казва, че му било дошло до гуша, че се чувствал несретник. Мразел политиката и разните игрички, мразел управленската работа, не ми искал поста и никога нямало да го поиска.
— Винаги ме изкарваш по-добър, отколкото съм, доктор Скарпета — обяснява ми той. — Явно са си въобразили, че трябва да ме назначат мен за шеф. И после какво ще правя? И аз не знам. — Заместникът ми прокарва пръсти през косата си и отново се посипват косми. — Защо ли не стане както едно време?
— Повярвай, и на мен ми се иска — уверявам го и точно тогава иззвънява телефонът.