— Засега си поприказвахме достатъчно. — Най-неочаквано Ана започва да се държи като майка, решила, че е време за лягане. — Утре е неделя, тъкмо ще си останем у дома, ще си починем. Освобождавам се от ангажиментите, отмених всичките си часове за понеделник. Ще отменя и часовете за вторник и сряда, ако се наложи, чак до края на седмицата.
Опитвам се да възразя, тя обаче не иска и да чуе.
— Хубавото на моята възраст е, че мога да правя каквото си искам — допълва Ана. — Най-много да ме повикат по спешност. Но толкоз. А точно сега, Кей, ти си ми най-спешният случай.
— Не съм спешен случай.
Ставам от масата. Ана ми помага с багажа и ме повежда по дългия коридор за западното крило на величествената къща. В стаята за гости, където ще се настаня неизвестно докога, има огромно легло от тиково дърво, което, както почти всички мебели в дома, е в стил Бидермайер и е покрито с бледа позлата. Обзавеждането е сдържано, с изчистени прости линии, ала истинската същност на Ана проличава в купчините пухени завивки и възглавници и в тежките копринени завеси, които се спускат на водопад с цвят на шампанско към пода от твърдо дърво. В живота тя се ръководи от това да е уютно и приятно на другите, да ги лекува и да прогонва болката, да прославя чистата красота.
— Имаш ли нужда от още нещо? — пита ме, докато ми закача дрехите.
Помагам й да нареди другите неща по чекмеджетата в шкафа и забелязвам, че пак треперя като листо.
— Да ти дам ли хапче за сън? — казва Ана, докато слага обувките ми в дрешника.
Едвам устоявам на изкушението да глътна един ативан или друго успокоително.
— Винаги съм се страхувала да не ми стане навик — отвръщам някак разсеяно. — Ето, виждаш какво правя с цигарите. На мен не може да се разчита.
Ана ме поглежда.
— Много важно е да си отспиш, Кей. Няма по-добър лек за депресията.
Не я разбирам, но знам, че е права. Наистина съм потисната. Вероятно занапред ще бъда още по-потисната, а почна ли да недоспивам, само ще си утежня положението. Цял живот ме е мъчило безсъние и когато станах лекарка, трябваше да устоя на лесния навик да посягам към благинките в собствения си „магазин за бонбони“. А той винаги е бил пълен с лекарства по рецепта. Винаги съм се пазела от тях, както дяволът — от тамян.
Ана ме оставя да седя в леглото на угасени лампи и да гледам в мрака, почти убедена, че веднъж да се зазори, ще установя, че всичко, което ми се е случило, е поредният кошмар, поредният ужас, изпъплил от най-потайните кътчета на душата ми. Гласът на разума шари из подсъзнанието ми досущ лъча на електрическо фенерче, ала не разсейва нищо. Не открива никакъв смисъл в това, че насмалко не съм била осакатена и убита и как този факт ще повлияе върху остатъка от живота ми. Не го проумявам. Божичко, помогни ми! Лягам на една страна и затварям очи. Опитвам да се приспя както навремето мама, която се молеше заедно с мен, аз обаче винаги съм си мислела, че молитвите й са по-скоро за баща ми, който береше душа в другата стая. Понякога, щом мама излезеше, вмъквах в стиховете местоимения в мъжки род. Ако той умре, преди да се събуди, моля те, Господи, прибери душата му. После плачех, докато се унесях.
3.
На друга заран се будя от гласове в къщата и имам неприятното усещане, че телефонът е звънял цяла нощ. Не съм сигурна дали не ми се е присънило. Ужасена, за миг не мога да си спомня къде съм, сетне всичко ме плисва като страховита вълна, от която ми призлява. Подпирам се предпазливо на възглавниците и застивам. Забелязвам през спуснатите завеси, че слънцето отново е някъде далеч и не предлага нищо, освен сивота.
Обличам пухкавата хавлия, окачена отзад на вратата в банята, слагам си чорапи и чак тогава се престрашавам да видя кой още е в къщата. Надявам се посетителят да е Луси — тя е. Двете с Ана са в кухнята. Зад огромните прозорци с изглед към задния двор и разлатата оловна река прехвърчат снежинки. Голите черни дървета се открояват на фона на небето и се полюшват леко, над къщата на най-близките съседи се вие пушек от камина на дърва. Луси е облечена в износения анцуг, останал още от времето, когато караше курсове по информатика и телемеханика в Масачузетския технологичен институт. Пооправила е надве-натри с пръсти късата си възрижа коса — днес, за разлика от обикновено, е свъсена като буреносен облак и очите й са кървясали, от което веднага разбирам, че предната вечер е попрекалила с пиенето.