— Да тръгваме! — подканям аз. — Я да видим дали Луси няма да ни хвърли дотам!
От хангара в Ню Йорк до летището в Ричмънд са два часа път с вертолет, Луси си умира от щастие, че ще има възможност да ми покаже новата придобивка на фирмата. Планът е простичък. Тя ще ни вземе с Джак и ще ни откара във фермата, после тримата ще огледаме мястото, където Бени Уайт уж се е самоубил. Искам да видя и стаята му. След това ще върнем Джак в Ричмънд, а ние с Луси ще продължим към Ню Йорк, където аз ще остана до деня, за когато е насрочено заседанието на разширения състав на съдебните заседатели. Всичко това е предвидено за утре сутринта, а детектив Станфийлд не изгаря от желание да се среща с нас на местопрестъплението.
— За какво ви е да ходите там? — е първото, което се изтръгва от устата му.
На път съм да спомена какво сме намерили в стомахчето на детето, а то не се вписва във версията за самоубийство. Иска ми се да попитам Станфийлд и дали е забелязал нещо, което му се е сторило подозрително. Но овреме се спирам.
— Бихте ли ме упътили само как да стигнем дотам — казвам му аз.
Той ми описва къде живее семейството на Бени Уайт — точно до шосе номер пет, нямало как да го подмина, понеже на кръстовището имало малка бакалия, там трябвало да завия наляво. Сочи ми ориентири, които във въздуха няма да ми свършат работа. Накрая откопчвам от него, че фермата е на около километър и половина от ферибота край Джеймстаун, и аз чак сега включвам, че Бени Уайт е живеел само на хвърлей от мотел и къмпинг „Форт Джеймс“.
— А, да — отвръща Станфийлд, когато го питам дали е така. — Живеел е съвсем наблизо до другите. Според майка му точно това го е извадило от равновесие.
— Далеч ли е фермата от мотела? — питам го аз.
— Не, точно от другата страна на потока. То и фермата всъщност не е ферма.
— Възможно ли е, детектив Станфийлд, Бени да е познавал децата на Бев Кифин, двете й момчета? Доколкото разбрах, е обичал да лови риба.
Пред очите ми изниква въдицата, облегната на прозореца на втория етаж в къщата на Мич Барбоса.
— Знам версията как Бени уж отишъл да вземе от чантата с рибарските принадлежности джобното си ножче, но според мен го е казал колкото да се махне от всички — настоява следователят.
— Знаем ли откъде е взел въжето? — не обръщам аз внимание на досадните му догадки.
— Според втория му баща в плевнята имало всякакви въжета — отвръща Станфийлд. — Викат й плевня, но всъщност си е нищо и никаква барачка. Попитах го какво има вътре и той ми каза — разни боклуци. Знаете ли, хрумна ми, че Бени може би се е познавал с Барбоса, нали и той е ходел там за риба, а знаем и че е обичал деца. Това със сигурност обяснява нещата. Пък и майката на момчето твърди, че сънувало кошмари и било много разстроено от убийствата. Било уплашено до смърт, тъй се изрази жената. Така значи, вървите право към потока. Ще видите в края на полето плевнята, а после веднага вляво се пада гората. Там има обрасла с трева и храсталаци пътека, детето се е обесило на петнайсетина метра по-нататък, при ловджийската площадка. Няма как да я подминете. Не съм се качвал на нея, на площадката де, просто срязах въжето в края, там, където опираше о вратлето. Значи още си виси там. Въжето де.
Въздържам се и не показвам отвращението си от пълната некадърност на Станфийлд. Не го разпитвам повече, не му казвам и че не е зле да стори онова, което се е заканвал: да напусне. Звънвам по телефона на госпожа Уайт да я предупредя, че смятам да я посетя. Гласът й е тих и обиден. Жената е стъписана и явно не разбира, че искаме да кацнем с хеликоптера във фермата й.
— Трябва ни поляна или сечище. Равна нива, място, където няма телефонни кабели или много дървета — обяснявам й аз.
— Тук нямаме писта — повтаря тя няколко пъти.
Накрая дава слушалката на мъжа си. Той се казва Маркъс. Обяснява ми, че между къщата и шосе номер пет имат нива, засята със соя, до нея имало и боядисан в тъмнозелено силоз. Наоколо нямало други силози, най-малкото боядисани в тъмнозелено, добавя мъжът. Нямал нищо против да кацнем на нивата му.
Остатъкът от деня е тежък. Работя в кабинета и събирам подчинените си, преди да са се разотишли по домовете. Обяснявам им какво ми се случва и ги уверявам един по един, че няма да останат без работа. Изтъквам и че не съм направила нищо и съм убедена, че позорното петно, което са ми лепнали, ще бъде изчистено. Не им споменавам, че съм напуснала. Изживели са достатъчно сътресения, не им трябва още по-мощен земетръс. Не си събирам нещата от кабинета, тръгвам си само с куфарчето, сякаш всичко е наред и както обикновено утре сутринта ще се видя със служителите си.