Сега е девет вечерта. Аз седя в кухнята на Ана, боцвам си от дебелия резен чедър и отпивам от чашата червено вино — правя се на голяма непукистка, не искам да си затлачвам главата с неприятни мисли и установявам, че почти не мога да преглъщам твърда храна. Отслабнала съм. И аз не знам колко. Не ми се яде, създала съм си гадния навик да излизам непрекъснато навън и да пуша. През половин час се опитвам да се свържа с Марино — без успех. И продължавам да си мисля за папката „ПП“. Откакто на Коледа я разгърнах, тя почти не ми излиза от главата. Малко преди полунощ телефонът звъни и аз решавам, че Марино най-после е видял върху пейджъра съобщението ми.
— Скарпета — казвам, след като вдигам.
— Обажда се Джейми — еква по линията ясният самоуверен глас на Бъргър.
Млъквам изненадана. После обаче си спомням: решила ли е да тикне някого зад решетките, прокурорката не му мисли много-много и напира да разговаря с него, ако ще и да е посред нощ.
— Чух се по телефона с Марино — подхваща тя. — Значи знаете в какво положение съм. Или по-скоро, в какво положение сме. Всъщност вие, Кей, би трябвало да се радвате. Няма да ви убеждавам, ще ви кажа само едно. Говорете пред съдебните заседатели така, както говорите с мен. И се опитайте да не се притеснявате.
— Вече надживях притесненията — отвръщам аз.
— Обаждам се главно за да ви съобщя нещо. Имаме резултати от изследванията на ДНК върху марките. Върху пощенските марки на писмата от папката „ПП“ — уточнява тя, сякаш отново разчела мислите ми. Изведнъж ми хрумва, че лабораториите към Службата по съдебна медицина вече докладват не на мен, а направо на нея. — Както е тръгнало, ще излезе, че Даян Брей е вездесъща, Кей. Ако не друго, поне е навлажнила марките, а според мен е и написала писмата и е била достатъчно предвидлива, за да не оставя отпечатъци по тях. Единствените отпечатъци по повечето писма са на Бентън, вероятно са останали, докато ги е отварял, без да подозира какво пише вътре. Предполагам, е знаел, че отпечатъците са негови. Но не проумявам защо не го е записал някъде. Споменавал ли ви е някога за Брей? Имате ли причини да смятате, че са се познавали?
— Не помня да я е споменавал — отвръщам аз.
Седя като вкаменена. Просто не мога да повярвам в онова, което Бъргър току-що ми е казала.
— Все пак би могъл да я познава — продължава прокурорката. — Брей е работела във Вашингтон. Бентън е бил само на няколко километра, в „Куонтико“. И аз не знам. Озадачена съм, че Брей му е писала такива неща, и се питам дали не ги е пускала от Ню Йорк, та той да остане с впечатлението, че му ги праща Кари Гретхен.
— А ние знаем, че наистина е останал с такова впечатление — напомням й аз.
— Освен това трябва да се запитаме дали пък Брей не е свързана по някакъв начин с убийството му — добавя Бъргър последната подробност.
Изведнъж ми хрумва, че тя пак ме подлага на проверка. На какво се надява? Че ще изтърся нещо, което ще ме уличи ли? „Брей си го изпроси.“ Или: „Получи си, каквото заслужаваше“. Но в същото време се колебая. Дали пък параноята ми пак не измества здравия разум? Дали Бъргър просто не казва онова, което мисли, и нищо повече?
— Брей едва ли е отваряла дума за Бентън — пита ме Бъргър.
— Поне аз не си спомням — отговарям аз.
— Едно не проумявам — продължава прокурорката, — какво общо има с всичко това Жан-Батист Шандон? Ако приемем, че е познавал Брей, че са въртели заедно далавери, защо тогава ще я убива? И точно по този начин? Нещо не се връзва. Вие как мислите?
— Сигурно първо трябва да ме хипнотизирате и чак тогава да ме питате какво мисля за убийството на Брей — ето какво й казвам аз. — Или може би е по-добре да си спестите въпросите за заседанието на разширения състав на съдебните заседатели.
— Вие не сте задържана под стража — напомня ми тя и аз направо не мога да повярвам: прокурорката се смее. — Не е нужно да ви хипнотизирам — допълва Бъргър вече сериозно. — Не си играя с вас, Кей. Моля ви да ми помогнете. Трябва да сте благодарна на Бога, че тъкмо аз, а не Райтър ще ви разпитва в съдебната зала.
— Съжалявам, но никой не би трябвало да бъде във въпросната съдебна зала. Най-малкото заради мен — казвам й аз.
— Има две неща, които трябва да разберем — продължава Бъргър, без да ми обръща внимание, — явно има какво още да ми казва. — Семенната течност в случая на Сюзан Плес не е на Шандон. А сега разполагаме с тези нови данни за Даян Брей. Подсказва ми го само инстинктът, но ми се струва, че Шандон не се е познавал с Даян Брей. Най-малкото лично. Всъщност никак. Според мен всичките му жертви са все жени, които той е наблюдавал само отдалеч. Дебнел ги е, преследвал ги е и си е фантазирал разни неща. Между другото, и Бентън беше на същото мнение, докато работехме заедно по случая на Сюзан.