— А той как смяташе, човекът, който я е убил ли е оставил семенната течност? — интересувам се аз.
— Смяташе, че става дума за един и същи човек — признава Бъргър. — Докато не бяха извършени убийствата при вас, в Ричмънд, издирвахме добре облечения, красив мъж, вечерял със Сюзан в „Луми“. При всички положения не търсехме убиец с вродено уродство, самопровъзгласил се за върколак.
Едва ли след всичко това може да се очаква, че съм спала като къпана. Къде ти! Мятам се в леглото, сегиз-тогиз вдигам будилника да видя колко е часът. Времето се ниже бавно и тромаво, като глетчер. Присънва ми се, че съм си у дома и имам кученце, прелестен женски лабрадор с дълги клюмнали уши, огромни лапи и най-сладката муцунка на света. Прилича на плюшените животинки в прекрасния магазин в Ню Йорк, където навремето купувах играчки, за да изненадам Луси. В съня, тази наранена измислица, с която се залъгвам в своя полуунес, си играя с кученцето, гъделичкам го, а то ме лиже и върти радостно опашка. После, кой знае защо, отново влизам в собствената си къща, вътре е тъмно и студено, усещам, че няма никого, няма живот, пълна тишина. Викам кученцето — не помня името му — и го търся трескаво из стаите. Събуждам се разплакана в стаята у Ана, хлипам неудържимо, направо вия.
33.
Зазорява се, мъглата се кълби като пушек над реката, а ние с Луси летим над дърветата. Само двете сме в новия хеликоптер, защото Джак се събудил болен и скован. Остана си у дома, а аз подозирам, че се е поболял от притеснение. Няма да се учудя и ако го мъчи махмурлук и се притеснявам, че непоносимият стрес, на който обрекох подчинените си, е отприщил у моя заместник всички лоши навици. Доскоро той бе напълно доволен от живота. Сега всичко се промени.
Вертолетът марка „Бел 407“ е черен на ярки ивици. Мирише на нов автомобил и се движи с гладката мощ на тежка коприна. Летим на изток, на около двеста и петдесет метра над земята. Загледала съм се в картата върху коленете си и се опитвам да открия далекопроводите, пътищата и железопътните линии, над които прелитаме. Не че не знаем къде точно се намираме, вертолетът на Луси е снабден с летателно оборудване, предостатъчно и за „Конкорд“. Просто имам нужда да се занимавам с нещо, с каквото и да било, само и само да отклоня вниманието си.
— Две антени там, където часовниковата стрелка сочи девет часа — показвам аз картата на своята племенница. — Сто и шейсет метра надморско равнище. Не че са толкова важни, но още не ги забелязвам.
— Аз нали гледам — отвръща тя.
Антените ще бъдат под хоризонта, значи, и да ги доближим, не представляват опасност. Но аз съм развила някаква особена фобия към препятствията, а те са на всяка крачка в този свят на постоянни комуникации. В ефира се чува гласът на диспечера в Ричмънд, който ни казва, че обсегът на радара е дотук и да сме преминели на уредите. Сменям честотата върху импулсния приемо-предавател, превъртам на хиляда и двеста и точно тогава на няколко километра от нас съзирам антените. Нямат високоинтензивни стробимпулси и не представляват нищо повече от призрачни, сякаш прокарани с молив черти в гъстата сивкава мъгла. Соча ги.
— Видях ги — отвръща Луси. — Как само ги мразя!
Тя завива на север, да е по-далечко от дебелите метални кабели на антените, с които не иска да си има нищо общо. За едното чудо ще ти видят сметката.
— Губернаторът няма ли да се муси, ако разбере какво правиш? — чувам в слушалките въпроса на племенницата си.
— Каза ми да съм си вземела отпуск и да не съм се вясвала в службата — отвръщам аз. — Ето, не се вясвам.
— Значи ще дойдеш в Ню Йорк? — възкликва Луси. — Ела да живееш при мен. Страшно се радвам, че я напусна тая работа, какво ти трябва да си шефка, по-добре работи за себе си. Защо все пак не дойдеш при нас с Тиюн?
Не искам да засягам чувствата й. Не й обяснявам, че за разлика от нея аз не се радвам. Искам да съм си в къщата, да си работя работата, а това вече няма да бъде възможно никога. Чувствам се като бегълка, споделям с Луси — тя е насочила вниманието си извън кабината и е приковала очи към онова, което върши. Да разговаряш с човек, който управлява хеликоптер, е като да говориш по телефон. Той всъщност не те вижда. Няма движения, няма допир. Слънцето грее по-силно и на изток мъглата изтънява. Потоците долу проблясват като червата на земята, река Джеймс лъщи бяла като сняг. Снишаваме се, намаляваме скоростта, прелитаме над „Сюзан Констънт“, „Годспийд“ и „Дискавъри“, точни копия на корабите, които през 1607 година са превозили до Вирджиния сто и четирима мъже и младежи. Съглеждам в далечината обелиска, който надзърта иззад дърветата по остров Джеймстаун, където археолозите възкресяват от мъртвите първото селище на английските преселници в Америка. Фериботът прекарва бавно автомобилите по водата към Съри.