— Там, където е стрелката за девет часа, забелязвам зелен силоз — казва Луси. — Същият ли е според теб?
Проследявам погледа й и виждам малка ферма, сгушена до потока. От другата страна на тясната кална лента на водата, иззад гъстата борова гора надзъртат покриви и стари каравани — мотел и къмпинг „Форт Джеймс“. Луси кръжи на сто и петдесет метра височина над фермата, за да се увери, че не я дебнат никакви опасности, например далекопроводи. Оглежда района и явно доволна от видяното, се снишава още малко и превключва на шейсет възела. Започваме да се спускаме към сечище сред дърветата и към малката тухлена къща, където Бени Уайт е прекарал своите кратки дванайсет години. Във въздуха се вдига вихрушка от спаружена трева, когато Луси доближава земята и я оглежда, да се убеди, че е равна. От къщата излиза госпожа Уайт. Затулила с длан очи, за да не й свети слънцето, се вторачва в нас, след малко при нея излиза и мъж в костюм. Стоят на прага и ни чакат да се приземим. Докато вървим към къщата, си давам сметка, че родителите на Бени са се пременили за нас. Изглеждат така, сякаш току-що са се върнали от църква.
— И през ум не ми е минавало, че такава чудесия ще се приземи някога във фермата ми — подхваща господин Уайт, загледан с мрачно лице във вертолета.
— Заповядайте, влезте — кани ни жена му. — Ще пийнете ли кафенце, нещо друго?
Говорим за полета, за незначителни неща, а напрежението се трупа и трупа. Мъжът и жената знаят, че съм тук, понеже явно подозирам, че на сина им се е случило нещо зловещо. Изглежда, са решили, че и Луси участва в следствието, и говорят и на двете. В къщата свети от чистота, вътре е много уютно с големите удобни фотьойли, пъстрите килими и месинговите лампи. Подът е застлан с дъбово дюшеме, дървените стени са белосани и по тях са накачени акварели със сцени от Гражданската война в САЩ. При камината в хола има лавици, по които са подредени какви ли не топовни гюллета и барутници, старовремски шишета и най-различни други предмети, съхранили се още от Гражданската война. Господин Уайт забелязва любопитството ми и обяснява, че събирал стари вещи. Търсел скрити съкровища и обикалял района с детектор за метални предмети, стига да имал свободно време. Инак бил счетоводител. Не обработвали фермата, но родът му я притежавал от сто години, обяснява той на мен и Луси.
— Запален съм по историята — допълва домакинът. — Намерил съм дори няколко копчета, които сигурно са още от Войната за независимост в САЩ. Човек никога не знае на какво ще се натъкне.
Седим в кухнята и госпожа Уайт налива на Луси чаша вода.
— Ами Бени? — питам аз. — Той търсеше ли скрити съкровища?
— О, да, беше много запален — отвръща майката. — Надяваше се да намери истинско съкровище. Например злато.
Започнала е да се примирява със смъртта на момчето и говори за него в минало време.
— Тук се мълви, че от Конфедерацията били заровили някъде всичкото си злато и то не било открито и до ден-днешен. Бени смяташе, че ще го намери — допълва господин Уайт, както държи чаша вода, сякаш се чуди какво да прави с нея. Без да е пийнал и капка, я оставя върху плота. — Обичаше да се разхожда навън. Често съм си мислел — жалко, че не обработваме нивите, щеше да му хареса.
— Обичаше особено много животните — добавя госпожа Уайт. — Не познавам друг, който да ги обича повече. Беше си добричък по душа — преглъща тя сълзите. — Ако някое пиле се блъснеше в прозореца, Бени изтичваше навън, за да се опита да го намери, и ако клетата животинка си беше счупила врата, изпадаше в истерия.
Вторият баща на момчето гледа през прозореца със сгърчено от болка лице. Майката млъква. Едвам се владее.
— Преди да почине, Бени е ял нещо — съобщавам им аз. — Струва ми се, доктор Филдинг вече ви е питал дали е възможно да са му дали да хапне в църквата.