Все така загледан навън, господин Уайт клати глава.
— Не, госпожо, в църквата не дават храна, освен в сряда вечер. Ако Бени е ял нещо, не знам къде е станало това.
— Не се е хранил тук — натъртва и майката. — Бях сготвила телешко задушено, много го обичаше. Така и не си хапна.
— В стомахчето му е имало пуканки и хотдог — обяснявам аз. — Изял ги е малко преди да издъхне.
Правя всичко възможно родителите да разберат колко странно е това и че все трябва да има някакво обяснение. И двамата са озадачени. Объркани са, очите им блестят. Казват, че нямат и понятие къде Бени се е натъпкал с, както се изразяват, тази нездравословна храна. Луси пита за съседите, дали момчето не се е отбило у някого, преди да иде в гората. Родителите отново отговарят, че е изключено синът им да е направил такова нещо, особено на обяд, пък и съседите били все възрастни хора, които за нищо на света не биха почерпили Бени, ако първо не са се обадили да питат майка му и баща му.
— Не биха му развалили обяда, без да ни предупредят — отсича госпожа Уайт.
— Имате ли нещо против да разгледам стаята на Бени? — питам ги аз. — Понякога получавам по-добра представа за пациента, ако видя къде се е усамотявал.
Мъжът и жената се колебаят.
— Защо да не я разгледате? — решава накрая вторият баща на момчето.
Отвеждат ни по коридора в другия край на къщата, подминаваме стая вляво, която с бледорозовите си перденца и розовото покривало върху леглото очевидно е на момиче. По стените се виждат постери с коне и госпожа Уайт обяснява, че това е стаята на Лори, по-малката сестричка на Бени, която сега била при баба си в Уилямсбърг. Още не била тръгнала на училище, щяла да отиде вече след погребението, което било насрочено за утре. Мъжът и жената го премълчават, но аз пак се досещам: решили са, че не е добре за детето да бъде тук, когато от небето им пада съдебна лекарка, дошла да разпитва за насилствената смърт на братчето.
Стаята на Бени е същинска менажерия с плюшени животинки: змейове, мечета, птици, катерички, пухкави и сладки, много от тях смешни. Десетки са. Майката, бащата и Луси остават в коридора, а аз влизам в стаята и заставам в средата, след което се оглеждам, за да добия представа. По стените са налепени ярки рисунки с флумастери, отново на животни, в които личат въображение и голяма дарба. Бени си е бил художник по душа. Господин Уайт ми обяснява от прага, че момчето е обичало да излиза със скицника и да рисува дървета, птици, каквото види. Рисувал картинки и за подарък, уточнява мъжът, а госпожа Уайт ридае нечуто и по страните й на вадички се стичат сълзи.
Взирам се в рисунката върху стената отдясно на шкафа, пъстра, направена с много въображение. На нея има мъж с широкопола шапка, който лови риба от малка лодка. Въдицата е огъната, явно му е провървяло. Бени е нарисувал ярко слънце и няколко облачета, а на брега отзад — квадратна сграда с много прозорци и врати.
— Това потокът зад къщата ли е? — питам аз.
— Да — потвърждава господин Уайт и прегръща жена си. — Успокой се, миличка, всичко ще бъде наред — повтаря й мъжът и преглъща, сякаш всеки миг ще се разплаче и той.
— Бени обичаше ли да лови риба? — чува се откъм коридора гласът на Луси. — Питам, защото някои хора, които обичат животни, не ходят за риба. А и да ходят и да уловят нещо, го пускат обратно във водата.
— Интересно наблюдение — отбелязвам аз. — Нали може да надзърна в гардеробчето му? — питам семейство Уайт.
— Да, да, разбира се — казва без колебание майката. — Не, Бени не обичаше да лови животни, никакви. Всъщност просто излизаше с лодката и си намираше местенце някъде по брега. Най-често седеше мирно и кротко и рисуваше.
— Значи това сте вие, господин Уайт — поглеждам към рисунката с мъжа в лодката.
— Не, сигурно е баща му — отвръща тъжно мъжът. — Често го извеждаше с лодката. Да ви призная, аз не го правя. — Известно време той мълчи. — Честно казано, не знам да плувам и се страхувам от водата.
— Бени не се хвалеше с рисунките си — продължава с разтреперан глас госпожа Уайт. — Според мен носеше въдицата, за да не се отличава от другите момчета. Мисля, че изобщо не си правеше труда да взима стръв. Сърце не му даваше да убие и червейче, камо ли риба.
— Хляб — допълва господин Уайт. — Взимаше хляб, все едно ще прави от него топчета. Все му повтарях, че няма да хване голяма риба, ако използва за стръв хляб.
Оглеждам костюмчетата, панталоните и ризките по закачалките, обувките, наредени на пода. Дрехите са строги, явно са избирани от родителите. В дъното на дрешника е подпряна въздушна пушка и господин Уайт обяснява, че Бени е стрелял по мишени и консервени кутии. Не, никога не бил се целел по птички. Разбира се, че не. Сърце не му давало да хване и риба, повтарят отново в хор мъжът и жената.