Върху бюрото на купчинка са наредени учебници, до тях има кутия флумастери. Отгоре е оставен скицник и аз питам родителите дали са го разглеждали. Не го били отваряли. А имат ли нещо против да видя рисунките? Нямали. Заставам при писалището. Не сядам, не се разполагам, сякаш съм си у дома в стаята на мъртвия им син. Пипам с уважение скицника, обръщам внимателно страниците и разглеждам старателните рисунки с молив. Първата е на кон, който пасе, и е удивително хубава. После следват няколко скици на сокол, кацнал на голо дърво, в дъното се вижда вода. Бени е нарисувал и стара климнала ограда. Има и няколко рисунки със сняг. Скицникът е запълнен наполовина, рисунките си приличат в основното, докато не стигам до последните няколко. При тях настроението и темата рязко се променят. Виждам рисунка на гробище нощем, пълната месечина зад голите дървета осветява едва-едва климналите надгробни плочи. Следва ръка, мускулеста и свита на пестник, накрая откривам и кучето. Женско, дебело и грозновато, с оголени зъби и настръхнала козина, сякаш се кани да захапе някого.
Вдигам очи към семейство Уайт.
— Бени говорил ли ви е някога за кучето на Кифинови? — питам аз. — Казва се Господин Фъстъчков.
Върху лицето на втория баща се изписва странен израз, очите му блясват от избилите в тях сълзи. Той въздиша тежко.
— Лори е алергична — казва мъжът, сякаш това е отговорът на моя въпрос.
— Бени постоянно се оплакваше, че се държали зле с кучето — помага и госпожа Уайт. — Искаше да приберем Господин Фъстъчков. Мечтаеше си да вземем кучето, твърдеше, че Кифинови щели да ни го дадат, но ние нямаше как да го подслоним.
— Заради Лори — предполагам аз.
— Пък и кучето си беше старо — допълва жената.
— Беше ли? — учудвам се аз.
— Тъжна работа — уточнява госпожа Уайт. — Непосредствено след Коледа Господин Фъстъчков явно се почувствал зле. Бени разказваше как клетото куче трепери като листо и постоянно се лиже, все едно го боли нещо. После, преди около седмица, явно отишло някъде, за да умре. Нали знаете, животните го правят. Бени ходеше всеки ден да го търси. Направо ми се късаше сърцето. Личеше си, че много го обича — добавя майката. — Според мен ходеше там главно за това — да си играе с Господин Фъстъчков. След като кучето изчезна, го търсеше под дърво и камък.
— Тогава ли се промени поведението му? — питам аз. — След като кучето изчезна?
— Някъде тогава — потвърждава господин Уайт. И той, и жена му сякаш нямат сили да влязат в стаята на Бени. Притискат се на прага, все едно крепят стените. — Но нали не мислите, че е посегнал на живота си заради някакво куче? — пита той и ми се вижда направо сломен.
Някъде след петнайсетина минути ние с Луси се отправяме към гората и оставяме родителите в къщата. Не били ходили при ловджийската площадка, където Бени е бил намерен обесен. Господин Уайт ми обясни, че знаел къде се пада и докато е обикалял с детектора за метални предмети, бил минавал много пъти оттам, но сега нито той, нито жена му намирали сили да отидат на мястото, където е издъхнало детето. Питам ги дали според тях другите знаят къде точно е умрял Бени — притеснявам се да не би сеирджиите да са изпотъпкали пръстта наоколо, а родителите отвръщат, че надали някой знае. Освен ако детективът не е казал на съседите, допълва господин Уайт.
Полето, където се приземихме — гол участък, който явно не е разораван и засяван от години, се пада между къщата и потока. На изток на много километри се е разпростряла гора, силозът е току до брега и стърчи ръждив и почернял като уморен тумбест фар, сякаш загледан във водата при мотел „Форт Джеймс“ и къмпинга. Питам се откъде ли е минавал Бени, когато е ходел у Кифинови. През потока няма мост, а той е широк към трийсетина метра. Ние с Луси следваме пътеката през гората и внимаваме къде стъпваме. На хвърлей от водата в дърветата се е заплела рибарска корда, мярвам и няколко гилзи от ловджийска пушка и кутийки от безалкохолни напитки. Да сме вървели, има-няма, пет минути, и се озовахме при ловджийската площадка. Прилича на обезглавена къщурка върху дървото, която някой е сковал надве-натри с дъски, прихванати за дънера. На една от дъските виси жълто найлоново въже — полюшва се от студения ветрец, който подухва откъм водата и нашепва сред клонаците.