Спираме и мълком се оглеждаме. Не виждам никакви отпадъци — пликчета, кутийки от пуканки, нещо, от което да личи, че Бени е ял тук. Приближавам се до въжето. Станфийлд го е срязал на метър и двайсет от земята и понеже Луси е по във форма от мен, я моля да се качи на площадката и да махне въжето като хората. Ако не друго, поне можем да разгледаме възела в другия край. Първо правя снимки. Проверяваме дъските, заковани за дървото; изглеждат, общо взето, здрави. Луси е в дебело подплатено яке, което обаче явно не й пречи да се покатери, а когато стига горе на площадката, тя първо опитва с крак дъските, за да се увери, че ще издържат тежестта.
— Май няма да поддадат — съобщава племенницата ми.
Мятам й ролка лепенки, а тя вади чантичката с инструментите. Всички агенти от Службата за огнестрелно оръжие носят винаги със себе си такива чанти, където наред с останалото има нож с различни остриета, отвертки, клещи, ножици. Ако не за друго, по време на пожар им трябват; за да вадят например пироните, забили се в подметките на подсилените им с метал обуща. Работата на агентите от Службата е доста мръсна. Те проникват в какви ли не опасни места.
Луси срязва въжето над възела и прихваща с лепенката краищата.
— Най-обикновен възел — казва ми тя и ми мята въжето заедно с лепенката. — Каквито правят бойскаутите. Единият край е прогорен. Който го е срязал, го е разтопил, за да не се разнищи.
Това донякъде ме изненадва. Струва ми се нелепо човек, тръгнал да се беси, да мисли дали въжето ще се разнищи.
— Нещо не се връзва — споделям с Луси, когато тя слиза при мен. — Знаеш ли, ще взема да се престраша и да погледна горе.
— Но внимавай, лельо Кей. Стърчат ръждиви пирони. Пази се и от треските.
Питам се дали Бени не е превърнал старата ловджийска площадка в нещо като свое горско убежище. Хващам се за прогнилите сиви дъски и се катеря — добре че съм в панталон в защитен цвят и боти. На площадката има пейка, където ловците да причакват нищо неподозиращия дивеч. Проверявам пейката, като я натискам надолу, вижда ми се здрава и сядам. Бени е бил само два-три сантиметра по-висок от мен, значи, ако момчето наистина е идвало тук, сега и аз виждам каквото е виждало то. Имам силното чувство, че Бени все пак се е отбивал тук. Личи си, че някой се е качвал. Инак площадката щеше да е отрупана с шума.
— Направи ли ти впечатление колко чисто е горе? — провиквам се към Луси.
— Може би ловците още я използват — отвръща тя.
— Кой ловец ще си прави труда в пет сутринта да разчиства сухите листа?
От наблюдателницата ми се разкрива гледка към реката, виждам и задната част на мотела с тъмната тинеста вода в плувния басейн. Над комина в къщата на Кифин се вие пушек. Представям си как Бени е седял тук, как е дебнел какво става, рисувал е и вероятно е бягал от тъгата, която сигурно е изпитвал след кончината на баща си. То оставаше да не си представям! Още помня собственото си ранно детство. Ловджийската площадка е място тъкмо като за самотно момченце с творческа жилка. Само на хвърлей, при водата има висок дъб с дънер, около който се е увил бръшлян — същински гети! Представям си как на някой от високите клони е кацнал червеноопашат сокол.
— Според мен Бени е рисувал ей онова дърво там — соча на Луси. — И е виждал като на длан къмпинга.
— Дали не е забелязал нещо? — отвръща племенницата ми.
— Няма да се учудя — казвам мрачно. — И някой може да го е видял — допълвам аз. — Сигурно се е виждало по това време на годината, все пак листата са окапали. Особено пък ако някой е гледал с бинокъл и е имал причини да бъде предпазлив. — Тъкмо го изричам, и ми хрумва, че нищо чудно да наблюдават сега и нас. Слизам настръхнала. — Нали пистолетът ти е в кобура? — питам Луси, след като докосвам с нозе земята. — Дай да тръгнем по тази пътека, да видим къде ще ни изведе.
Взимам въжето, намотавам го и го слагам в найлонов плик, който след това пъхам в джоба на якето. Прибирам лепенката в дамската си чанта. Двете с Луси тръгваме по пътеката. Намираме още гилзи и дори стрела. Навлизаме все по-навътре в гората, пътеката криволичи покрай реката, тихо е, само дърветата ще простенат от повея на вятъра и ще изпука съчка под краката ни. Искам да проверя дали пътеката ще заобиколи и ще ни изведе чак от другата страна на потока — така и става. До мотел „Форт Джеймс“ има петнайсетина минути ходене и накрая ние навлизаме в дърветата между мотела и шосе номер пет. Бени като нищо е могъл да дойде тук след църквата. На паркинга пред мотела има шест-седем коли, някои под наем, пред автомата за кока-кола е спрял мощен мотоциклет „Хонда“.