Ние с Луси се запътваме към къщата на Кифин. Соча й къмпинга, където намерихме спалното бельо и бебешката количка, и ме обзема гняв и тъга за кучето. Не ми се вярва да е отишло някъде, за да умре далеч от всички. Притеснявам се, че Бев Кифин е постъпила жестоко с него, дори го е отровила, и смятам наред с другото да я питам и това. Пет пари не давам как ще реагира. От днес нататък съм като кораб без котва, отстранена съм от професията си. Не знам със сигурност дали някога ще работя отново като съдебна лекарка. Може да ме уволнят и да ме дамгосат до гроб. Дявол го взел, нищо чудно да осъмна и зад решетките.
Докато се качваме по стълбището пред входната врата на Кифин, усещам, че някой ни гледа.
— Леле, че местенце! Тръпки да те побият! — шушука Луси.
Иззад пердетата надзърта лице — по-големият син на Бев Кифин, който щом усеща, че съм го забелязала, бърза да се скрие. Натискам звънеца, отваря ми момчето — същото, което видях оня път, когато бях тук. Едро и набито, с жестоко лице, надупчено от младежки пъпки. Трудно ми е да кажа на колко години е, може да е на дванайсет, но може и на четиринайсет.
— Вие сте жената, дето идва тия дни — казва ми то и ме гледа под вежди.
— Точно така — потвърждавам аз. — Ще предадеш ли на майка си, че доктор Скарпета е тук и иска да поговори с нея?
Хлапето се хили, сякаш знае мръснишка тайна, от която го напушва смях. Все пак не прихва.
— Няма я. Заета е.
В очите му проблясват метални пламъчета. Момчето поглежда към мотела.
— Как се казваш? — пита го Луси.
— Съни.
— Какво е станало с Господин Фъстъчков, Съни? — интересувам се уж между другото.
— Проклето мръсно псе! — тросва се малчуганът. — Сигурно някой го е задигнал.
Вижда ми се невероятно някой да тръгне да краде старо дръгливо куче. Беше доста недружелюбно към непознати. По-възможно е да го е сгазила кола.
— Така ли? Лоша работа — отвръща Луси на Съни. — Защо смяташ, че някой го е откраднал?
Съни се чувства притиснат до стената. Започва да шари с очи и да ръси лъжи, като сам се прекъсва.
— О, една вечер спря някаква кола. Чух я, после се затръшна врата и кучето се разлая. А след това изчезна сякаш вдън земя. Няма го, и туйто. Зак се разстрои много.
— Кога е изчезнало? — интересувам се аз.
— О, не знам — свива момчето рамене. — Миналата седмица.
— Бени също е бил много разстроен — отбелязвам аз и чакам да видя как ще реагира.
Същият стоманен поглед в очите му.
— В училище децата му викат „женка“. Наистина си беше женка. Затова и се самоуби. Всички ще ви кажат — обяснява със стъписващо бездушие Съни.
— А аз си мислех, че сте били приятели — започва да го притиска Луси.
— Какви ти приятели! Той ми лазеше по нервите — отвръща момчето. — Вечно се мъкнеше тук да играе с келявото псе. Беше приятел на Зак и на Господин Фъстъчков. Аз не се занимавам с женки.
Чува се тътен на мотоциклет. Зак подава личице през прозореца вдясно от вратата — плаче.
— Миналата неделя Бени идвал ли е тук? — питам аз без недомлъвки. — След църквата? Някъде към дванайсет и половина — един часа. Ял ли е с теб хотдог?
Съни отново се озовава в небрано лозе. Не е очаквал да чуе малката подробност с хотдога и се чуди какво да каже. Любопитството надделява над хитростта и той отвръща:
— Откъде знаете за хотдога?
Свъсен гледа как мотоциклетът, който видяхме преди малко, подскача по изровения черен път от мотела до къщата на Кифин. Човекът на него се е отправил към нас — облечен е в червено-черна кожа, лицето му не се вижда от тъмната каска с цветно предпазно стъкло отпред. Въпреки това ми се струва познат. Изведнъж осъзнавам кой е и застивам като попарена. Джей Тали спира и слиза от мотоциклета, като премята ловко крак през високата голяма седалка.
— Прибирай се вътре, Съни — заповядва той на момчето. — Незабавно! — казва хладно и овладяно, сякаш го познава много добре.
Хлапето влиза вътре и вратата се захлопва. Зак се е скрил от прозореца.
Джей сваля каската.
— Какво търсиш тук? — пита го Луси, а аз забелязвам в далечината Бев Кифин, която, понесла пушка, също върви към нас от мотела — очевидно е била там с Джей.
Веднага заставам нащрек, но още нито аз, нито Луси сме направили връзката. Джей смъква ципа на дебелото си кожено яке и тутакси насочва към нас оръжие — черен пистолет.