— Сега ли идваш? — прегръщам я за „добро утро“.
— От снощи съм тук — отвръща тя и ме притиска с все сила до себе си. — Така и не устоях. Реших да намина и да се почерпим. Но ти вече бе излязла от строя. Аз съм виновна, не биваше да идвам толкова късно.
— Жалко, че не сте ме събудили. — Отново усещам празнотата в душата си. — Защо не ме вдигнахте?
— То оставаше да те вдигаме! Как е ръката?
— Вече не ме боли толкова. — Изобщо не е вярно. — Изнесе ли се от „Джеферсън“?
— Не, още съм там.
Лицето на Луси е непроницаемо. Тя сяда рязко на пода и смъква долнището на анцуга, изпод което се показва ярък клин.
— Твоята племенница ще ме вкара в беля — намесва се и Ана. — Донесе бутилка чудесна „Вьов Клико“, заседяхме се до среднощ. Не й позволих да се връща с колата в центъра на града.
Жегва ме обида, може би дори завист.
— Виж ти, шампанско! И какво поливаме? — питам аз.
Ана отвръща с леко свиване на раменете. Разсеяна е. Долавям, че е притисната от бремето на много тежки мисли, които не иска да стоварва и върху мен, и се питам дали снощи телефонът наистина не е звънял. Луси смъква ципа на горнището, изпод което се показва още яркосин и черен найлон, прилепнал като ръкавица към силното й атлетично тяло.
— Да. Поливахме това, че от Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие ме пратиха в принудителен отпуск — отговаря с горчивина Луси.
Не мога да повярвам, струва ми се, че не съм я чула добре. Да те пратят в принудителен отпуск, е същото, както да те отстранят от длъжност. Това е първата стъпка към уволнението. Поглеждам към Ана да видя дали знае новината, но и тя е не по-малко изненадана от мен.
— Изправят ме пред нещо като другарски съд. — Така в Службата наричат отстраняването от длъжност. — Другата седмица ще получа писмо с всичките си прегрешения. — Луси се прави на голяма непукистка, но аз й знам и кътните зъби, трудно ще ме заблуди. Вече няколко години в душата й не се трупа нищо друго, освен гняв, който долавям и сега, колкото и племенницата ми да се прикрива. — Ще ми посочат всички причини да ми отрежат главата и аз трябва да ги оспорвам. Освен ако не реша да им тегля шута и да напусна. Нищо чудно и да го направя. Притрябвали са ми!
— Защо? Защо, дявол го взел, се е стигнало дотук? Не заради него, нали?
Имам предвид Шандон.
С малки изключения, ако някой агент е попаднал в престрелка или в друга опасна ситуация, той незабавно бива подкрепен от колегите си и прехвърлен на по-спокойна работа, например в отдела, разследващ умишлените палежи, вместо да бъде оставян под прикритие, както е с Луси в Маями. Ако човекът не успее да се справи емоционално, го пускат в болнични. А принудителният отпуск е съвсем друго. Той си е чисто и просто наказание.
Луси ме поглежда, както седи с изпружени крака на пода и се подпира с длани зад гърба си.
— Пак старата песен на нов глас: направиш ли нещо си виновен, не го ли направиш, пак си виновен — тросва се тя. — Ако му бях теглила куршума, щях да си изпатя не на шега. Не го застрелях и пак плащам.
— Озовала си се в престрелка в Маями, после, малко по-късно тук, в Ричмънд, си посегнала да убиеш човек — изрича Ана голата истина.
Няма никакво значение, че въпросният човек е сериен убиец, проникнал с измама в дома ми. Още преди престрелката в Маями Луси е посягала да убива. Бурното й минало витае в кухнята на Ана й ни потиска като на фронт на ниско налягане.
— Аз съм първата, която ще си го признае — отвръща племенничката ми. — Всички ни сърбяха ръцете да му видим сметката. Нима смяташ, че на Марино не му се искаше да го гръмне? — поглежда ме тя в очите. — Нима мислиш, че всички ченгета и агенти, дето се изсипаха в къщата ти, не искаха да натиснат спусъка? Мислят ме за смахната, за наемница и психарка, която не мирясва, докато не избие сума ти народ. Най-малкото го намекват.
— Наистина се нуждаеш от почивка — казва без заобикалки Ана. — Може би става дума само за това, за нищо повече.
— Дрън-дрън, изобщо не става дума за това. Защо да си заравяме главите в пясъка! Ако някой от мъжете в Службата беше направил онова, което направих аз в Маями, щяха да го обявят за герой. Ако някой от мъжете беше убил Шандон, костюмарите във Вашингтон щяха да му ръкопляскат за самообладанието, вместо да го заклеймяват, задето е смятал да направи нещо. Как можеш да наказваш някого за онова, което е смятал да направи? Всъщност как изобщо ще докажеш, че е смятал да го направи?
— Е, тепърва предстои да го доказват — обажда се юристката, следователката в мен.